[Начало на страница]

На пръв поглед парламентаризмът е многозначително понятие. Именно с едно всеобхватно понятие за парламентаризъм могат да бъдат обобщени много системи, в които съществува парламент - независимо каква позиция заема съответния парламент и какви задачи има той. Националния социализъм отговаряше на условията на това понятие така добре, както и Съветския съюз по времето на Сталин, Испания по времето на Франко и Румъния на Чеушеско. Западните демокрации отговарят така добре на това понятие, както и авторитарните развиващи се страни. Очевидно това понятие за парламентаризъм е толкова обширно, че на практика не може да се използва.

За парламентаризъм може да става дума само във връзка с демократични системи. Това прави необходимо първо разграничаването между демократични и недемократични системи. Опитите да се разграничат политическите системи съществуват отдавна. Те започват в Античността, когато получават важен импулс, жив и до днес, най-вече от Аристотел. Но по време на 19 век и най-вече през 20 век се появяват промени, които превръщат старите типологии в ненужни. Първоначално предпочитаното разграничаване между монархии и републики в днешно време не е толкова съдържателно. Най-малкото в големите западни демокрации, начело на които все още стоят монарси - като в Англия, Белгия, Испания, Холандия или в Скандинавските държави, където монарсите не притежават предишната си власт и се отличават от президентите в други парламентарни правителствени системи действително само по наследствеността на тяхната служба. От друга страна националния социализъм и Сталинизма, обусловени от развитието на модерните средства за комуникация, развиха механизми на господство и потисничество, които не могат просто да се сравнят с господстващата практика на предишни диктатори. Така през трийсетте години на този век започнаха първите опити да се разграничат качествата на национал-социалистическия и сталинисткия режим. Това доведе до разграничаването на тоталитарни, авторитарни и демократични системи.

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Демократичните системи се отличават най-вече с политическото съревнование. Редовни, тайни и свободни избори между партиите с различни целеви програми легитимират носителите на политическото господство и предоставят възможността за смяна на ръководната партия, дори и това на практика да продължава дълго, както например в Япония, където либералната партия е на власт от 1946г.

Гарантирането на човешките и граждански права в тези системи ограничава държавната власт и прави възможни на първо място плуралистичните структури, които са необходими, за да може народната воля и нейните различни интереси да намерят място в господстващата система.

Демокрацията е не само основана на народния суверенитет система с решения на мнозинството. Към това спадат правовата държава и разделението на властта, които защитават малцинствата, предотвратяват държавния произвол и ограничават властта на отделните носители на господстваща власт.

От значение за способността за оцеляване на демократичните системи е това, успоредно с различните мнения и интереси, да съществува и една общо-приемлива ценностна сфера, която да не бъде поставяна под въпрос от по-големи групи от населението, например основните права или самата демократична форма на управление.

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

В тази типология тоталитаризмът представлява обратния полюс на демократичните системи. Класическите тоталитарни системи, национал-социализма и системата в Съветския съюз, белязана от Сталинизма, се отличават със следните признаци:

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Авторитарни системи

Авторитарните системи са - и това е общото им с тоталитарните - недемократични системи на управление. Понятието "авторитарна система" не е еднозначно, то обхваща голям брой различни режими. Към авторитарните системи например биха били причислени левите или десни военни диктатури, характерни за развиващите се страни, както и бившата Франко-Испания или Чили при Пиночет. Изборите при такива системи биват манипулирани. За разлика от тоталитарните режими централна роля играе не светогледа, а осигуряването на господство. Обикновено е допустим един ограничен плурализъм, доколкото той не застрашава системата. Мобилизирането на населението в полза на един светоглед, който приема функцията на заместител на религия, е нетипично за такива системи. Много повече управляващият елит е в състояние да толерира частната сфера и дори различни политически възгледи на гражданите, докато не е на лице обществена критика спрямо режима. Тъй като не съществува общовалиден светоглед, държавната партия не играе съществена роля и често бива отстранявана от господстващия елит, който се осланя на лични връзки. При авторитарните режими гражданинът, доколкото той не е активен противник на режима, е подложен на много по-малко репресивни и терористични мерки, отколкото при тоталитарния, тъй като той трябва просто да понася режима, а не да го подкрепя.

Идеологиите и тоталитарните движения не са рядкост, и сигурно с право се определят като характерни за 20 век. Промените на най-новото време доказват притегателната сила на демократичните системи и будят надежда, че парламентарната демокрация може да извоюва успехи в продължение на кратки или по-дълги периоди от време.

[Емил Хюбнер; извадено от: Бундес-централа за политическо образование: Парламентарна демокрация 1, Информации за политическото образование Nr. 227, 1993]

[Начало на страница]