В днешната езикова употреба понятието "политически идеи" може да се замести както с "държавно мислене", така и с "мисли за държавата". Едно подобно обяснение, според което "политически" е равнозначно на "държавно" би било твърде ограничено за Античността. Тя не е познавала нито абстрактното понятие "държава", нито неговото влагано от нас значение, и само за яснота ще свържем употребяваната латинска дума status = положение с гръцките отношения. От характерните обозначения, с които се открояват античните държави е видно, че античната "държава" е била разбирана в много по-голяма степен като персонално общество: Атинската държава това са "атиняните", спартанската  (лакедемонска) държава "лакедемоните" и римската държава е била "римския народ" (populus Romanus). Атинският историк Тукидид говори през 413г. пр.Хр. за своя сънародник Никиас като за пълководец на атинските войски: "Една държава, това са нейните мъже" (7,77,7).  За Цицерон държавата (res publica = обществените неща) и "народните неща" са идентични (De re publica 1,39). И още Августин утешава християните през 410г. пр.Хр., след като Вечния град е покорен от готите: Рим (т.е. римската държава, не само града), какво друго може да значи това, освен римляните? (Sermo 81,9).

[Начало на страница]

Персоналният характер на държавата е независим от разпределението на властта и компетенциите относно вземане на решения вътре в самата нея. Той е характерен за атинската демокрация, както и за спартанската аристокрация, и официално не се променя и в Рим с прехода от република към империя. В традиционните монархии на гръцкия свят по същата причина за царете никога не се говори с царската им титла; Филип Македонски е просто "Филип, син на Аминтас". Само владетели с негръцки произход се представят с царската си титла и по този начин става ясно, че при тях няма действителна държавна общност, а еднолично господство; едва под персийско влияние елинските царе по-късно приемат царските си титли.

Държавното в едно такова общество на отделни личности се състои в това, че предлага на своите членове един вътрешен правов ред и защита; в същото време то представя и едно религиозно единство. Общият (фиктивно) произход, институциите или територията не са били конституционни съставни части на държавността. Държавната общностност е сама за себе си като цяло, както и за отделните граждани един целеви съюз. Ето защо атничните теории за образуването на държавата изтъкват ползата като една от причините или единствената причина за държавни обединения и Аристотел поставя началото на своята Политика с твърдението: "Защото виждаме, че всяка държава е едно общество и всяко общество е възникнало в името на нещо добро..." (...).

[Начало на страница]

Политическото мислене през Античността се занимава на първо място с правилата на съвместния живот в рамките на едно държавно общество и е имало, за разлика от днес, много повече общо с правото, морала и религията, отколкото с "политика", управление и обществени служби. Правилата са образували неписаната конституция, и тяхното премисляне никога не е било просто анализ на политическите и обществени обстоятелства; дори и специални проучвания не са предлагали "чиста наука". Изказано или неизказано е ставало дума за критика на съществуващите отношения, което в рамките на персоналния държавен съюз е означавало критика относно държанието на неговите членове. Целта е била да се реформират отношенията и това според античната конституция е означавало единствено да се подобри морала на членовете (...).

Критиката и реформата като основни признаци на политическия идеен свят означават, че техните отделни проявления са в тясна връзка със съответната историческа ситуация и без нея не биха могли да съществуват.

[Клаус Розен; извадено от: Ханс Фенске; История на политическите идеи. От Омир до днес, Франкфурт/Майн 1987]

[Начало на страница]