Следните два текста са посветени на епохата и протичащото в нея демократично развитие, която се определя като "Средновековие". Първият кратък текст показва, че е имало значителни проявления на демокрация в средновековните векове, докато втория текст се занимава с проблематиката на понятието "Средновековие".

[Начало на страница]

В европейското Средновековие при всички политически образувания се преплитат монархически, аристократични и демократични принципи. Демократично участие при вземане на решения е имало прадимно в градовете, повечето от които са имали  аристократична конституция. В остри борби занаятчиите и техните обединения (сдружения) се опитват да оспорят градското господство на патрициите, които са били предимно търговци. Но безимотните класи оставали без политическо влияние.

Изхождайки от това, че в града няма липса на свобода ("Градският въздух носи свобода"), и че градската управа е представител на идеята за общото благото, възниква съзнанието на едно градско население, което ясно се различава в своите разбирания и позиции от зависимите "поданици" на абсолютните монархии.

[Ханс-Хелмут Кнютер, извадено от: Бундес-централа за политическо образование: Демокрация, Информации за политическото образование Nr. 165, Neudruck 1992]

[Начало на страница]

Гимназиалният директор Christoph Cellarius (1634-1707) издава два пъти своя съкратен наръчник на старата история; първият път (1675) тя е до Рождество Христово, а вторият път (1685) до Константин. Първоначално Cellarius следва религиозната периодизация на световната история, която е развита в патристиката и става определяща в "Средновековието" и нашето летоброене "след Христа", както  се изчислява от Dionysius Exiguus около 525г. През 1685г. Cellarius употребява периодичното деление на хуманистично разбираната история на света в Античността, Средновековието и Новото време и я проектира - първоначално обобщена универсално-исторически - върху историята на възникването на държавите. Времето от Константин до завладяването на Константинопол Cellarius описва (1688) още като "варварските векове" на medium aevum. Към това той присъединява (1693) описанието на historia nova. С това вече светско разделяне на епохите в световната история Cellarius сам създава епоха в историята на писането на история. Неговият триас се налага, въпреки че това става с повече успех, отколкото с право. Защото той няма да бъде правилен при трите сфери на господство и трите културни сфери, които разделят античния средиземноморски свят, или гръцко-византийската, ислямско-арабската и латинско-франкската. Той се отнася само до последната; първата не познава "новата", а втората не познава "античната" епоха, така, че "средната" не е и нейната средна възраст.Поради това понятието за средновековие не изпълва изискването, да бъде ясно и точно, а определя само едно грубо изчислено и обобщено в различни граници и причини хилядолетие в историята на последователите на Римското царство.

[Начало на страница]

В това определено от Свещената история средновековие, всяка от трите култури от своя страна е преброила годините в Свещената история с оглед нейния край: Византия - годините на съществуването на света и управлението на съответния император, или Божието господство на земята чрез неговия представител; Западът -  продължителността на новия съюз като средния период между човешкото сътворение и Възкресението на Христос; Ислямът - годините на съществуването на религиозно-политическата общност на мюсулманите, която започва с изселването на пророците в Медина. Тълкуването през призмата на Свещената история определя навсякъде историческото съществуване и затова поставя конкретните рамки на политическото мислене и действие. Така политиката, като практика, и теорията са основани "в крайна сметка" на религията. Религията поставя пред политиката своите най-важни задачи: защитата и разпространението на истинската вяра. Затова политическите общества се формират първоначално като религиозни общества, които търпят при себе си друговерци, но не могат да ги оставят да властват. И обратно, политиката следва световната мисия на монотеистичната религия (Коран 34,27) чрез идеята за монархично световно господство като стремеж или като фикция. От тези теологични предпоставки на политиката не произтичат еднакви последствия съответно за византийската, ислямска и латинска културна области.

[Дитер Мертенс; извадено от: Ханс Фенске; История на политическите идеи. От Омир до днес, Франкфурт/Майн 1987]

[Начало на страница]