Следният текст разработва централните основи и елементи на политическата философия на Новото време. Какво се е променило с началото на Новото време? Кои нови философи се появяват? Каква представа за света е типичната за Новото време?

[Начало на страница]

Аристотел обосновава политическата философия като самостоятелна дисциплина. Полагането на тези основи разгръща съзидателни сили, чието продържително действие може да се усети и до днес. Много от понятията на Аристотел намират място и в Новото време. Не трябва да се пренебрегва и това, че философията на Новото време осъществява решаващ обрат в поставените основи. По този начин се променя и значението на политическата материя.

За Аристотел човекът е по природа политическо същество; защото най-доброто творение на човешкото действие е полис, държавата. Същността на човека Аристотел вижда в съвършеното дело на човешкото действие. Това дело е крайната цел на човешките стремежи, това, поради което човек съществува. Аристотел разглежда човешкото действие изхождайки от неговия край. Той не пита: Какво е в сътояние да осъществи човека? Къде са границите на възможностите за неговите постижения? Неговият въпрос е много повече: Кое дело е отредено на човека по природа? Какви условия помагат или възпрепятстват постигането на тази крайна цел? Аристотел изхожда от предварително определеното дело като цел на действието. Оттук той извежда човешките способности, които са необходими за достигането на тази цел.

[Начало на страница]

Противоположният метод изхожда от анализ на човешките способности, и оттам се извежда целта, която изглежда достойна за постигане и е постижима. В първия случай от предполагаемото дело се съди за възможните постижения; във втория случай човешките способности се измерват според техните възможности, да не бъдат концентрирани върху специфично дело, а да очертаят границите на възможното. Тогава същността на човека вече не се определя само от делото, което се извършва по силата на неговата природа, защото тя не може да бъде фиксирана само върху определено дело. Много повече тя се определя от възможностите, които са реализуеми; те трябва да се разграничат от невъзможното, което остава недостижимо.

Първият въпрос приема, че светът не е една добре устроена къща, в която всичко съществуващо в света намира своето естествено място. Това естествено място му е предопределено от човешкото дело, което се извършва по силата на неговата същност. Това всъщност е аристотеловата теория за вселената.

Противно на това, вторият въпрос изхожда от това, че човешките способности не могат да се ограничат само върху определено дело; то винаги има край и поради това може да бъде прекъсвано, подобрявано, разширявано. Светът тогава не е готова, завършена къща, а строителна площадка, на която постоянно трябва да се работи, и то не върху приключването на строежа, а върху подобряването на проекта. Границите на тази работа трябва да се търсят в изчерпването на човешките способности и надеждността на строителните материали. В рамките на тези граници са възможни непрекъснат напредък и постоянни подобрения. Ръководителят на строежа е като завоевател, който е във вражеска страна: Всяка нова граница, която той достига побеждавайки, за него е само бариера на неговите възможности, предизвикателство, което е причина той да се бори, за да я прекрачи - основната нагласа на философията на Новото време. За Аристотел основният афект, който предизвиква философствуването, е съзерцанието, учудването, което предизвиква добрата и красива подредба на света. През Новото време това е съмнението в човешките способности, водещо до това, техните възможности и граници да бъдат измерени, за да може те все по-широко да се разгърнат.

[Начало на страница]

Рене Декарт (1596-1650) пръв представя обосновката на новата философия в своята творба "Размишления върху Първата философия" (1641).

(...) Цялото налично човешко знание трябва да бъде поставено на критична преценка. Метода на това изпитване е съмнението, че претенциите на наличното знание са сигурни и истински. Кой е обаче фундамента на сигурността и истинността на човешкото знание? На този въпрос Декарт търси отговор.

(...) Взимаме само един случай. Ако аз твърдя, че кръгът е четириъгълен, то аз имам достатъчно основания да се съмнявам в дозата истинност на това изказване. Но това, което не е безсмислено в него, е факта, че аз самият съм този, който е изложил това твърдение. Това, че Аз правя изказването, независимо дали то би било вярно или не, е първопричината и причината на всички твърдения, и оттук на несигурността, сигурността, истинското или погрешното. С това се открива причината, непоклатимия фундамент на цялото познание: самоувереността на мислещото Аз. Тази самоувереност на считащото се за мислещо същество Аз - според Декарт - не подлежи на съмнение; защото тя е почвата, условието на възможността за всякакво съмнение. "Мисля, значи съществувам" (cogito, ergo sum) е принципът на цялото човешко познание и оттам на философията.

Метода на новата постановка на философията е обръщането на човека към самия него, измерването на собствените способности за постижения, за да се поставят оттук границите между достижимото и недостижимото, едно действие, което се нарича Reflexion, обръщане към самия себе си.

Аз-ът, който се възприема за мислещо същество, е залегнал в цялото познание. Залегналото, първоначалното на латински означава sub-iectum. Философията на Новото време, която изхожда от Аз-а като изходна точка се нарича основателно: философия на субективността.

[Начало на страница]

(...) При Декарт теоретичната философия, метафизиката, заема централно място. Новата форма на обосновка в духа на философията на субективизма засяга и практическата философия. Изхождайки от човека като Аз, който вижда самият себе си с оглед на собствените си възможности, трябва да бъде обоснована и практическата и политическа философия.

(...) Политическата философия на субективизма се връща към човека и поставя въпроса, какво му е необходимо, за да уреди той съвместното си съществуване с други в държавата. Тя отговаря този въпрос в един мисловен експеримент. Тя се абстрахира от всичко, което човек дължи на съвместното съществуване в държавата, и го поставя в едно състояние без държава, в едно естествено състояние. В него човек се държи свободен от държавни ограничения и принуди; така той показва истинската си същност, стремежа към самосъхранение. Като самосъхраняващи се същества всички хора са еднакви помежду си. За разлика от Аристотел, който предполага една естествена нееднаквост на хората и допуска равнопоставеност само между гражданите на една и съща държава, Новото време се позовава на това, че всички хора са по природа еднакви; фактът, че индивидите не притежават в еднаква степен физически и духовни сили, не променя нищо в принципната еднаквост на жизнената ситуация, в стремежа към самосъхранение. Но когато всички хора, без изключение са устремени към подсигуряването и оптимирането на тяхното самосъхранение, тази неограничена конкуренция води до състояние на пълна несигурност и опасност. Те се виждат принудени, да овладеят този стремеж в поставени взаимно граници, за да постигнат състояние на сигурност и мир: състояние на държава.

[Начало на страница]

И така, при извеждането на държавата се изхожда от определянето на същността на човека, като в основата е поставено чувството за самосъхранение. В зависимост от това, дали човекът е определян като песимистичен, агресивен, или като оптимистичен, като едно по-скоро добро същество, се изхожда и към концепцията за държавата. Във всеки случай обаче, държавата трябва да наложи спазването на вече приетите споразумения, дори и с прилагането на психична сила. Една песимистична антропология почива върху една държава, която е въоръжена с всепроникваща власт. Една оптимистична антропология от друга страна залага на доверието на гражданите в държавата, която ги управлява справедливо, така че за съществуващ да се счита само един минимум на държавна намеса. 

Политическата философия на субективизма произтича от определяне същността на човека, от политическата антропология. От нея се обосновава необходимостта от държава като гарант за сигурността на самосъхранението, като гарант за мирното съвместно съществуване на хората, при което степента на снабденост на държавата с власт зависи директно от антропологичните основни предположения.

Ако Аристотел беше определил хубавия живот на хората като смисъл на държавата, то в Новото време целта на съвместното съществуване на хората е в гарантирането на индивидуалното самосъхранение, гарантирането на мира посредством държавно организирана форма. Тази гаранция за мир е фундаменталното основание за легитимация на държавата в Новото време: първо осигуряването на мира вътре в държавата, докато осигуряването на външния мир попада в компетенциите на отделните държави.

[Начало на страница]

Но как се осъществява прехода от естествено състояние към държава? Единодушният отговор на политическите философи на Новото време гласи: чрез сключването на договор. В този договор се ограничава безграничната свобода на самосъхранението на отделния човек, и то така, че индивидуалната свобода  на всеки да продължава да съществува съвместно с другите. Всеки се отказва от безграничното си право, приема ограниченията и по този начин получава сигурност, както и мирен съвместен живот с останалите. Всеки човек притежава естественото право на самосъхранение. Това право не може да бъде отменяно; защото това би означавало унищожение на живота. Но то може да бъде ограничавано, така, че неотменните права на всички хора да могат да съществуват заедно. Тези ограничения се кодифицират в закони.По природа съществува едно неизменно човешко право, но не съществува естествен закон; защото закона, ограничението на свободата, се основава на свободно и взаимно споразумение, накратко - на договор.

При естественото състояние всеки се стреми към оптимално подсигуряване на неговото самосъхранение, което води до конфликти на участващите, защото всеки представлява само своята собствена позиция. Участващите не могат веднага да изгладят конфликтите, които пораждат техните интереси. Ето защо те се виждат принудени да се обединят по отношение на следното:

първо в общите правила на решаването на конфликтите, или в закони;

второ в инстанция с неутрални интереси, която е в състояние да вземе неутрално съдебно решение, и която търси сметка от двете спорни страни.

[Начало на страница]

През Новото време произхода на държавата се определя от този съдебен модел: Държавата е устроена като неутрална власт, която решава конфликти и по този начин гарантира мира в съвместното съществуване. Необходими са две условия: първо е необходимо господството на закона; от друга страна господството на закона трябва се превърне в институция, притежаваща правото на монопол за използване на психическа сила. На тази институция се пада задачата, да гарантира налагането на съдебното искане за закони; за тази цел тя се нуждае от средства на власт. Затова конструкцията на държавата в Новото време трябва да бъде една съдебна конструкция, политическата философия се превръща в учение за правото, легитимната, основана на разумни доводи държава е правова държава.

Създаването на държавата чрез договор почива на два правови документа. В естественото състояние шества социален хаос, който не е подчинен на никакви установени правила. Поради това хората трябва да се обединят в това, че искат да живеят в едно управлявано от закони общество. Трябва да се приеме обединителен договор (pactum unionis), чрез който хората да се обединят в едно политическо тяло. Но това не е достатъчно. Трябва да бъде създадена и държавна власт, която съблюдава спазването на приетите правила или закони, и е в сътояние да ги наложи. Обединителният договор трябва да бъде последван от допълнен договор за подчинение (pactum subiectionis). Трудно е да се обобщи съотношението между двата договора, и в историята на политическата философия на Новото време са развити множество хетерогенни модели на решение, като конструкциите между акцента върху подчинението и съгласието не са твърдо установени, между единия, по-скоро авторитарен и другия, по-скоро демократичен държавен модел.

[извадено от: Еберхард Браун/Феликс Хайне/Уве Ополка, Политическа философия. Книга. Текстове, анализи, коментари, Райнбек1984]

[Начало на страница]