Настоящият текст разглежда перспективите на демокрацията през 21 век, изхождайки от тезите на Tocquevilles und Bryce. Засегнат е и проблема на медийната демокрация, както и проблемите на неконкурентно-способната демокрацията след падането на социалистическия блок.

Преглед:

[Начало на страница]

Спекулациите относно бъдещето на демократичната конституционна държава могат да послужат за охарактеризиране на настоящата й ситуация. Те могат да прокарат път през многото възможности, които стоят пред всяко по-нататъшно развитие в историята. В същото време те образуват и една ключова точка, от която тези възможности да се отворят в бъдещето, един вид стожер, по който може да се придобие ориентировúчно впечатление относно това, коя от тези възможности действа срещу или в посока на бъдещето (...).

Началото на трудното занимание с една толкова голяма, колкото и сложна идея е поставено през 19 век от Alexis de Tocqueville. Неговото съчинение за демокрацията в Америка е повече от анализ на Новия свят, който предизвиква по време на пътуването му из Европа през трийсетте години на 19 век както въодушевление, така и скептицизъм сред консервативните европейци. Той е вярвал, че в Америка е видял една картина на истинската демокрация, която ще се наложи през идващите години и в страните на Европа. Той е успял да прозре в бъдещето на демокрацията, и да види в него много от противоречията, които по-късно се превръщат в действителност.

De Tocqueville описва същността на демокрацията не изхождайки от структурите на конституционния ред или процедурите в политическите институции, а с оглед на нейните антропологични предпоставки. Представата, която човек сам си създава според него е определящата основа на демократичната епоха. В тази епоха човек страстно се стреми към свобода, и в същото време тъси признание чрез равенството с другите. Моралът, който през античността се определя като "mores" е този, който създава душата на демокрацията: душата на демокрацията е толкова добра, или толкова лоша, колкото лош или добър е морала на нейните граждани и съответните демократични принципи. Там, където всички са еднакво свободни и в същото време социално равни, заработва един уравнителен механизъм, който цели отнемане имуществото на този, който има повече. При тези егалитарни условия нараства недоверието между хората, нараства тенденцията на подчинение на общественото мнение, или това, което се приема за такова. По този начин се разпространява напрежение, което все по-силно отдалечава обществото от идеалната представа за човешко общество. От подбудата за свобода произтича подчинеността спрямо законите за равенство и "огромния натиск на душата на масата върху духа на отделния човек". 

[Начало на страница]

Отношението към гражданските добродетели и задълженията на политическите институции не е стабилно, в същото време расте и "склонността към благоденствие", което води до все по-очевидни проявления на стремежа за задоволеност. Докато предците ни познаваха само егоизма, при егалитарната демокрация се разпространява един нов феномен: индивидуализма (...).

Хората общо взето не са нито повече, нито по-малко егоистични, отколкото в предишни времена. Но разпространяването на демократичния манталитет предизвиква по-остро приспособяване към неговите условия и изразни форми: обществото все повече се раздвижва, и все по-малко се придвижва напред. Понятието за републикански граждански добродетели се колебае в полза на един индивидуален стремеж към щастие.

Не по-малко ясно през ретроспективата на късния 20 век може да се прозре, какви опасности за егалитарната масова демокрация предвижда de Tocqueville: една диктатура от нов вид, която поради липса на прецизно понятие е определена като деспотизъм, а днес може да се нарече прецизно тоталитаризъм. Предразположеността на индивидуализираното, лишено от корени масово общество към реална диктатура, която е в състояние да прерастне от егалитарното единство в контрол над убежденията и възгледите чрез механизмите на колективния натиск, в днешно време ни е добре позната и беше болезнено понесена от много хора през 20 век (...).

[Начало на страница]

Три поколения след Alexis de Tocqueville и още под влиянието на Първата Световна война, Джеймс Брус се захваща за перото, за да пише за бъдещето на демокрацията, отразявайки богатия опит на един дълъг научен и политически живот. Американският президент Уилсън е имал стремежа да направи следвоенния свят "сигурен за демокрацията". След края на дългогодишната война монархистките империи на Германия, Австро-Унгария и Русия са разрушени. Демокрацията сякаш започва стремежа си към една неудържима победа. В тази ситуация Брус пише за своето виждане относно ситуацията на демократичните конституционни държави и бъдещето на демокрацията (...).

Брус не е имал илюзии относно всички по-скоро модерни идеи за партиципационната демокрация. Принципът на народния суверенитет в класическия смисъл на английските идеи за репрезентация и контрол на управлението, той не обосновава с непосредственото участие във формирането на политиката в едно общество. Много повече той е имал причини да бъде на достатъчно голямо разстояние от илюзията, че е възможна чиста демокрация: демокрацията не е "господството от народа и за народа. Народът обявява за цел на управлението благоденствието на цялото общество, а не само на определена част. Той предоставя средствата за постигането на тази цел на съграждани, които имат волята за осъществяването на тази цел. Той наблюдава тези избрани граждани, за да бъде сигурен, че те няма да злоупотребят с поверения им пост." Брус, както и de Tocqueville, отбелязва определящото значение на свободната преса, на общественото мнение. Емпирикът на демокрацията възлага надеждите си върху контролната сила на медиите.

[Начало на страница]

Отдавна медиите в демократичните конституционни държави са се превърнали в самостоятелно установена власт, без въобще това да е тематизирано в конституциите. В голяма степен те контролират не само гласа на народа, а влияят върху дневния ред в политиката и участват в процеса на сформиране на мнението, който води до политическите решения. По този начин в демокрациите на късния 20 век, по различен начин от убежденията на Tocqueville und Брус, се поставя въпроса за правово-конституционната и конституционно-политическа позиция на медиите, техните права и задължения, тяхната работа и отговорност. Медийната тематика се превърна в основна проблематика на днешната демокрация; тя се позовава на вътрешната етика на медиите, но и на ефекта на медиите с оглед курса на политическите дискусии и способността за действие на политическите институции под инсценираното медийно въздействие.

С поглед върху значението на свободните медии при налагането и утвърждаването на демократичните успехи от 1989г.може да се каже, че те спечелиха огромно възхищение и уважение. Революционната епохална 1989г. беше и годината на медиите, преди всичко на електронните медии. Но този опит не е в състояние да прикрие световно разпространената, дори и понякога крайна критика за ролята, властта и измерението на медиите в западните конституционни държави, която се разпространи през втората половина на 20 век с напредъка на средствата за масова комуникация, преди всичко на радиото и телевизията (...).

[Начало на страница]

Ето, че стигнахме до въпроса за бъдещето на процесите на демократизация. Неговата ключова точка са от една страна условията и съществуващите връзки в реално съществуващите западни демокрации. От друга страна това са надеждите и страховете, съгласието за промяна и границите на този опит, които намериха израз в мирната революция от 1989г. в съответните страни, които десетилетия наред трябваше да съществуват под тоталитарни и късно-тоталитарни режими.

Но дали тоталитаризмът, който беляза политическото лице на 20 век в неговите леви и десни вариации, веднъж завинаги е заместен от един вечен и универсално признат демократичен консенсус? С поглед върху различните пост-социалистически страни години наред след 1989г. възникват съмнения. В света на стария Запад също в края на 20 век е по-малко ясно, отколкото по времето на тоталитарната заплаха, какво всъщност прави демокрациите стабилни и как те се справят с вътрешните си дефицити, за да се съхранят в бъдещето.

В някои отношения външно стабилните демокрации на Запада са изпреварени от феномените и манталитета, които загрижено прозира Alexis de Tocqueville като неизбежни. И нямаше ли и Брус право със своята прогноза, че на демокрациите им липсва "духовното", от което трябва да се зареждат, когато все повече граждани се оттеглят от отговорността, която всички трябва да поемат и оставят полето на Res PublicaIn на професионалните политици, с което в крайна сметка биват предизвикани от вербални недоволства и анти-настроени активисти?

[Начало на страница]

От времето на античната демократична теория са останали два въпроса, които са определящи бъдещето на демокрацията в съответните промени във времето и в нейната същност:

Демокрацията подлежи ли, и ако "да", по какъв начин, на цикличен процес? Тя израз на растящите обществени и политически потребности ли е, за да променя по такъв начин съществено своя характер вседствие на вътрешно изтощение и промяна на формата и съдържанието, че да бъде определяна за предпочитана, или да направи място на други, вероятно олигархически концепции на организацията на политиката и управлението в едно общество?

От какви обществени предпоставки се определя живота на институциите и процедурите на правово-държавната демокрация? Какъв принос има плуралистичното гражданско общество за запазването на духовно-моралния принципен консенсус, който трябва постоянно да бъде подновяван и активиран, за да не се превърне плурализма в саморазрушаващ релативизъм?

[Начало на страница]

В края на 20 век тези въпроси не са загубили нищо от своето значение. По-скоро те са поставени по-остро, откакто се разпаднаха тоталитарните алтернативи за държавно устройство. В демокрациите трябва по нов начин да се приеме отношението към същественото, което свързваме с Аристотел, че именно доброто също трябва да бъде дефинирано. Както сами знаем, това е особено трудно.

Оптимистичната перспесктива във връзка с бъдещето на демокрацията не е засенчена. За "демократичната световна революция" говори още Мартин Криеле преди падането на Берлинската стена и полит-бюрата в различни точки на света, обосновавайки това с поглед върху категоричния идеализъм на Просвещението на Имануел Кант и моралната сила на идеята за човешките права. Когато най-сетне падна социалистическата алтернатива, Франсис Фукуяма дори оповести "края на историятя", и то позовавайки се на Хегел и неговата исторически-спекулативна теория за неудържим и постоянен напредък на съзнанието за свобода. Отдавна навсякъде е признато, че въпреки предупрежденията на големите немски мислители, развитието на света придобива едно по-комплексно, своеобразно развитие.

Междувременно се избистриха нравите. С духа на посттоталитарното време дойде края на обичайната сигурност в развитието. Появиха се нови съмнения за триумфалната победа на демокрацията: теоретично нейните вътрешни противоречия станаха по-очевидни, практически изглежда, че нейното осъществяване в никакъв случай не може да се наложи в целия свят. В вначалото на 21 век от тази ситуация произтича преди всичко необходимостта, да се придобие реалистично отношение за условията на реализиране и съхранение на демокрацията (...).

[Начало на страница]

Бъдещето на процеса на демократизация ще зависи от съответното стечение на обстоятелствата, които се променят от страна в страна, от регион в регион, от културен кръг към културен кръг. Многообразието на съответните развития отразява многообразието на изходните позиции. След едно столетие на тоталитарни изкушения и атаки това заключение е най-доброто за едно принципно отворено, многостранно бъдеще, което може да бъде начертано в началото на 21 век. Навсякъде шансовете са придружени от несигурности. Но в самия Запад, люлката на модерната демокрация, се разпространи ново отношение към скромното и самокритично отражение на въпроса за демокрацията. В този случай непременно трябва да се постави въпроса,

[Начало на страница]

В западните страни нарастна необходимостта от нов голям дебат онтосно демокрацията, нейните принципи и предпоставки, възможностите и границите й. Бъдещето на процеса на демократизация зависи преди всичко от това, какъв консенсус е постигнат днес относно демократична концепция. Известните теоретици на демокрацията се колебаят между класическата репрезентативна демокрация, в която централна роля играе идеята за политическата способност за действие, и идеалистичните идеи на партиципационната демокрация, при която преобладава идеята, да се разпространи едно елигитарно въздействие извън радиуса на политическите институции върху възможно най-много сфери на обществения живот. На фона на тези позиции в условията на плуралистичната конкуренция постоянно трябва да се търси консенсус. Но всяко търсене на демократичен консенсус няма да може да избегне два елементарни въпроса:

[Начало на страница]

В днешните демократични държави в тесни граници съществува консенсус относно тези два въпроса. Но той трябва: ако е необходимо да бъде дефиниран и разпространяван по нов начин под формата на уреждане на конфликти, породени от различни мнения и интереси. В противен случай демокрацията неизбежно ще се превръща все повече в един неконкурентно-способен демократизъм. Това би било нерадостното последствие, което би могло да произтече от триумфа на демокрацията над големите тоталитарни религии-заместители на 20 век. На запад демокрацията е най-успешна, и това е станало така естествено, че въпроса за нейните условия за защита и съхранение се приема с неудоволствие. Тъкмо на Запад обаче дискусията за бъдещето на демокрацията трябва да бъде концентрирана върху тази тема. В противен случай пресилваните мнения биха поставили същественото за демокрацията в сянка, и биха се разпространявали лишени от смисъл твърдения относно ценното и уязвимото. В конфликта, породен от тези въпроси, на Запад трябва да се създаде нов демократичен консенсус. Други региони в света също ще се ориентират в своите разисквания относно бъдещето на демократизирането към това, как Западът вижда и обяснява бъдещето на демокрацията. В началото на 21 век трябва да се признае следното: много от по-скоро скептичните прогнози за бъдещето на Джеймс Брус и Alexis de Tocqueville отдавна са преминали от настоящето на демокрацията към нейното ново бъдеще.

[извадено от: Лудгер Кюнхард, Бъдещето на демократизацията, в: Калр Кайзер/Ханс-Петер Шварц (Hrsg.), Световната политика през новото столетие (Бундес-централа за политическо образование 364) Бон 2000, 233-242]

[Начало на страница]