[Начало на страница]

През март 1985г. Михаил Горбачов беше избран за  генерален секретар на КПСС и водеше политика на реформите с целта да изведе Съветския съюз от стопанската криза и стагнацията. Той не се насочваше към приемането на западните демократични идеи, а в духа на изискванията на настоящето и бъдещето Съветският съюз трябваше да бъде възстановен чрез реформи (перестройка) и прозрачност на решенията (гласност).

Бързо протичащото развитие доведе, разбира се неволно, до разпадане на системата на "реално съществуващия социализъм" и към втората победа на либералната демокрация.

На фона на този триумф е уместна забележката, че срещу демокрацията имаше и ще има много възражения.

[Начало на страница]

Следният кратък исторически преглед има за цел, да припомни бурната история на демокрацията през 20 век, опасностите, на които тя беше изложена и нейните успехи.

В периода около 1930г. навсякъде в Европа се установяват авторитарни системи, демокрацията и либерализма изглеждат погубени. След 1945г. настъпва едно демократично възраждане, на което не могат да устоят дори авторитарни ситеми като тези в Испания, Португалия и Гърция. Либералната демокрация със западен характер всъщност беше обезпокоена от социалистическата демокрация на източния блок, която след 1968г. започва да печели все повече привърженици на Запад. Със стопанскиото и политическо разпадане на почти всички устройства на "реално съществуващия социализъм" изглежда е осъществена победата на западния демократичен модел над конкурентните системи.

Как беше възможно да се стигне до там, че видимо лабилните либерални демократи можаха така твърдо да се наложат срещу привидно стабилните революционно-тоталитарни и авторитарни личности (Мусолини, Хитлер, Сталин) или бюрократично-тоталитарните (Брежнев, Улбрихт/Хонекер) и авторитарните системи (Испания, Португалия, Гърция), че либералната демокрация беше призната и приета като образец в тези страни? Александер Яковлев, един от водещите реформисти в бившия Съветски съюз, обосновава превъзходствата на демокрацията в три основни точки:

Удовлетворението от триумфа на една често омаловажавана форма на устройство не трябва да ни отдалечава от факта, че нищо не е окончателно. Но както показва съдбата на демокрацията през 20 век, промените могат да въздействат и отрицателно.

[Начало на страница]

Един пример за това е съдбата на демокрацията в Алжир, където на 26 декември, 1991г. парламентарните избори завършват с победа на ислямисткия фронт. Тяхната цел беше премахването на всякакви наченки на западна демокрация за сметка на ислямистка религиозна държава. Това демократично развитие беше осуетено от намесата на военните, които арестуват изборните победители и по този начин принуждават суверена, избирателите, с недемократични средства да приемат една тоталитарна система на мястото на тръгналата по демократичния си път демокрация.

Със сигурност тук става дума за едно проблематично събитие, чието обяснение остава в историята, основните ценности в едно свободно общество не могат да са в ущърб на избирателя. (...) В същото време алжирският пример доказва, колко важно за една функционираща държава е наличието на социална сигурност.

[Начало на страница]

Както и преди в западните демократични общества са налице две срещуположни тенденции: От една страна демократичната тенденция: Волята за участие във вземането на политическки решения на всички по принципа на равнопоставените граждани; от друга страна е налице една олигархична тенденция. Сложността на политическата и обществена структура изисква експерти, специалисти, които подготвят и вземат решения в тясно ограничени области.

С масовите организации и политическите партии се развива една форма на демокрация, в която са обединени участието и "експертокрацията". Партиите се превръщат в неотменно оръдие за това, да направят самоорганизиралия се народ активен. Народната воля може да се прояви само в партиите в политическите детайли при определени действия (...).

Факт е, че малцинствата също задействат и предизвикват политическия процес при демокрация. Критиката е отправена срещу това, че в парламентарно-репрезентативната, характеризираща се с политически партии система шества недоверие на избирателите в избраните. Този факт намира обяснението си в разгръщането на държавната дейност и растящата сложност на обществото. Усещането за незасегнатост и безпомощност спрямо политическите процеси, води до политическа апатия. По този начин на пасивното мнозинство се противопоставят информирани и компетентни експерти, които имат съвсем ограничен контакт с хората. Вследствие на това в определени части от населението се стига до реакции, които започват от неразбиране относно проточването на решенията до открито отхвърляне и прилагане на сила. Несъмнено такова развитие води до опасност за необходимия за демокрацията консенсус.

[Начало на страница]

Световни промени са зависими от това. Живеем в един свят на обрати и преосмисляне на стойностите. Бушуващите противоречия на времето се изразяват в едно общо съзнание за криза, което прави необходима диагнозата на настоящето. Отговорът на въпроса, откъде идваме, къде се намираме и накъде отиваме, не се разбира от само себе си при наличната криза на ценностите, а трябва усилено да бъде търсен. Кризата на държавното самосъзнание и правовата държава е част от едно глобално съзнание за криза в днешно време. Оптимизма за напредък на шейсетте години и ранните седемдесет е заместен от един световен песимизъм.

Става дума за следните опасения и страхове:

[Начало на страница]

(...) На всеки гражданин на държавата трябва да му бъде ясно, защо всъщност днес той трябва да се застъпи за запазването на парламентарната или репрезентативна демокрация. Трябва да е ясно, на основата на историческия опит, че правовата държава днес е немислима без демокрация. Сложността на обществото изисква обществен контрол, защото в противен случай може да се стигне до неконтролируемо, подобно на диктатура господство. Днес това не може да бъде господството на един диктатор, а може да означава господството на неконтролираната експертокрация, или това, което би било още по-лошо, господството на една неинформирана, емоционална, манипулируема маса. Още в началото на 20 век се допускаше, че правовата държава може да съществува без демокрация. Днес правовата държава и демокрацията са неделимо свързани. Световният плурализъм трябва да може да се изрази свободно, държавата трябва да бъде неутрална. Всяка обвързаност означава потисничество на другомислещите (...).

С тези мисли се затваря кръга на нашето занимание с демокрацията (...). Опасността не идва от един диктатор, а от една позоваваща се на емоции и липса на разум тирания на мнозинството, която е опасна и вредна. Средства срещу това трябва да се търсят в институционалната гаранция на репрезентативната демокрация, при която различните власти упражняват взаимен контрол и се избягва господството на емоциите и липсата на достатъчно разум. Необходимо е само, тези институции да бъдат приемани от мнозинството сред населението, и избраните да не се отдалечават от своите избиратели. (...). Едно предпазливо дозирано участие на населението, за да се избегне демокрацията на "зрителите" и неконтролираните изблици на недоволство, както и повишаването на чувството за отговорност пред обществото, представлява правилния път за по-нататъшното развитие на демокрацията и нейното приспособяване към изискванията на времето.

[Ханс-Хелмут Кнютер; извадено от: Бундес-централа за политическо образование: Демокрация, Информации за политическото образование Nr. 165, ново издание 1992]

[Начало на страница]