[Начало на страница]

Понятието "Просвещение" характеризира преобладаващото през 18 век духовно движение на европейската интелигенция. Негов отличителен белег е доверието в разума, като решаващ източник на всяко познание, като ръководно начало на човешкото действие и като мерило за всички ценности. През 1784г. в своята творба "Какво е Просвещение?" Кант дефинира Просвещението като "изход на човека от неговото самовиновно непълнолетие". В разумното мислене и в едно определено от разума действие, Просветителите виждат гаранцията за постоянен напредък на човечеството в побеждаването на природните сили, както и за постигането на справедлив социален ред.
Социално-историческият фон на Просвещението е стопанският и социален напредък на градското население, чийто стремежи към еманципация от своя страна получават важни импулси от Просвещението. Просвещението подготвя духовния път към Френската Революция. Идейно-историческите корени на Просвещението са в хуманизма, в реформацията и в рационалните философски системи на 16 и 17 век (Спиноза, Декарт). 
Просвещението е общоевропейско явление, което се простира чак до Северна Америка. То намира първия си израз в Холандия и Англия, където философи и учители по държавно право като Т. Хобс и Дж. Лîк развиват идеята за присъщото на човека по рождение естествено право (виж Тематичен комплекс Човешки права: Ôîêóñ-òåìà ), за естествената религия, за обществения договор и за вродените човешки права. По този начин те поставят под въпрос както определеното "по божие благоволение" място на краля, така и претенциите на църквите да бъдат най-висшата решаваща инстанция по въпроси на морала, в областта на науката, литературата, изкуството и възпитателното дело.
Просвещението разгръща голямото си интелектуално, обществено и политическо въздействие във Франция. Негови значими представители са Волтер, Монтескьо, Русо, Дидро, Холбах. В областта на държавните и обществени теории Монтескьо развива по английски образци теорията за Разделение на власта на изпълнителна, законодателна и юридическа под покрива на една конституционна монархия. Волтер също се придържа към идеала за просветения монарх и изисква политически права само за имотната класа. Противно на това Русо представлява идеята за Народен суверенитети равноправието на всички граждани. От тук произтича неговият призив за република.
Държавническите и гражданско-правни идеи на френското Просвещение и неговият призив за човешки права имат голямо влияние извън Франция, най-вече върху водачите на американското движение за независимост (T. Джеферсън, T. Пейн). Те намират отзвук в Декларацията на независимостта на северноамериканските колонии, "Virginia Bill of Rights" и американската конституция. От там те въздействат обратно върху Френската Революция (виж Тематичен комплекс Човешки права: Документи).

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Checks and Balances

(англ., "пречки и равновесия"): характерният за конституцията на президентската демокрация на САЩ основополагащ принцип, според който в рамките на системата на Разделение на властта държавните власти трябва да са почти еднакво силни, или равновесни, за да може взаимно да си "пречат" в упражняване на властта, да се ограничават и по този начин да ñå избягва злоупотребата с държавната власт.

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Изпълнителна власт(Exekutive)

(от лат. executio = изпълнение, извършване): на създадената и упражнявана от правителството част от държавната власт. Тя се нарича екзекутивна, изпълнителна власт (= "изпълнителна" или "извършваща", защото тя има в изградената на принципа на Разделение на властта правова държава задачата да изпълни, съответно да осъществи взетите от Законодателна власт ("законодателна власт") важни политически решения. Правителството в случая притежава функцията да взема политическите решения в рамките на конституцията и на основание на законите, и да ръководи държавата; административните органи трябва на практика да приложат тези решения.

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Федерализъм

(от латински foedus, "съюз"): Обединение на няколко държави с едно общо правителство, като отделните членове на съюза до голяма степен са на самоуправление. Различават се държавен съюз и съюзна държава. Общият белег на всички федеративни идеи е принципа за съхраняване самостоятелността на всеки член, и в същото време задължението му да работи според собствените си способности за общото благо (провизорен принцип). (...) Теоретически федерализмът е обоснован във Франция от Монтескьо.

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Обществен договор

Споразумение на членовете на дадено общество относно съвместното съществуване; имано предвид повече като чисто теоретична обосновка и обяснение на обществото и държавата, разгледано преди всичко в науката за естественото право (Августин, Тома Аквински). Склонността към общуване в човешката природа води до държавно единство и консенсус между членовете на обществото относно съответен организационен ред. Хобс вижда в своя "Левитан", изхождайки от характера на човешката природа, в която е заложена склонността към взаимно разрушаване, само едната страна, обществото в подчинение пред държавата. От друга страна Пуфендорф изобразява двете страни на обществения договор (подобно на Монтескьо), докато Русо намира в крайна сметка, чрез различаването на общата и партикуларна воля, началната градивна формула, че всеки се подчинява на себе си, когато следва държавния закон, издаден с неговото съгласие; според естественото пренасяне на неговите права върху държавата, човек получава тези същите права обратно като граждански права.

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Законова инициатива

Внасянето на законопроект в парламента, обвързан с молбата представеният законопроект (законово предложение) да бъде обсъден в парламента и да се вземе решение по него. Правото на законовата инициатива (инициативно право) е притежавал по правило в конституционните монархии на 19 век само монарха, в една президентска демокрация то се притежава само от членове на парламента, а при парламентарната демокрация - от членове на парламента и правителството.

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Разделение на властта

Разделението на властта, разпределянето на функциите на държавната власт в законодателна, изпълнителна и юридическа власт (Законодателна власт , Изпълнителна власт , Юрисдикция) с изискването, че упражняването на тези функции не може да бъде концентрирано на едно място. Този принцип е въведен от Дж. Лîк ("Two treatises on government" 1690) и преди всичко от Монтескьо ("De l'esprit des lois" 1748) в борбата срещу абсолютистичната държава, и важи и до днес като основа на модерната конституционна държава. Чрез пренасянето на функциите върху парламента, правителството и административния апарат, както и върху независимите съдии, употребата на държавна власт трябва да бъде държана в равновесие чрез взаимен контрол (баланс на властта), и по този начин да бъде възможна защитата на гражданството от произволни посегателства от страна на държавата.В днешно време Федерализъм също е елемент от разделението на властта. Принципът не намира приложение в разделението на властта при диктатури. Законодателството и пълномощията на изпълнителната власт тук в повечето случаи са на едно място, освен това независимостта на правосъдието като цяло се ограничава или премахва.

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Идеология

(от гръцки, учение за идеите): Учение за социалната и политическа действителност на обществото с претенции за общовалидност. То може да се превърне в заместител на религия, (например вярата в напредъка), или да прерастне, както при Марксизма и Ленинизма, в едно общо световно и историческо обяснение, свързано с бъдещо, почти религиозно очакване. Най-общо казано: Взаимозависима теоретично обоснована политическа представа или убеждение.

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Изпълнителна власт (Legislative)

(фр. legislatif = законодателен, от лат. legem latum = въвеждане, правене на закон): тази част от държавната власт, която има задачата за законодателството (законодателна власт). Функция на законодателната власт съответно е да се налага правото, т.е. да се изработват и обнародват нови закони, да се променят вече съществуващи, те да се допълват или да се извеждат от действие. В една правова държава, изградена на принципа на Разделение на властта  законодателната власт се упражнява от парламента; той е законодателят и чрез неговото законодателство се взимат основните политически решения, които Изпълнителна власт трябва да изпълни или осъществи. Понеже законодателната власт в една демократична държава е в ръцете на избраните от народа депутати, тя се приема за най-високата по ранг от държавните власти.

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Легитимност /Легитимация

(лат. legitimus = законен): законността на държавно господство. Една държавна власт и нейното упражняване са легитимни, когато те са в съответствие с представите за право и справедливост, и намиращите се в основата им етични ценности и норми, които са признати изцяло в човешкото общество, върху което държавата упражнява господство, като основополагащи. Всеки държавен режим има нужда от оправдание (легитимация, легитимиране), ако иска да упражнява своята господстваща власт с минимум съгласие от страна на гражданството, а не само с физическо или психическо насилие или дори терор, и да просъществува дълго.
В една демокрация държавното господство е тогава легитимно, когато (a) произхожда от народа и е упражнявано в съответствие с преобладаващата народна воля, това означава когато притежателите на държавна власт директно или индиректно и само за определено време биват избирани от народа и могат да бъдат контролирани; (б) държавната власт се упражнява в съответствие със залегналите в конституцията принципи, особено тези на легалността, Разделение на властта и валидността на основните права.

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Парламентарна система

Една особена разновидност на Репрезентативна система и на Парламентаризъм, която се характеризира със следните признаци: 1. тясна връзка между правителство (Изпълнителна власт) и парламент (Законодателна власт); 2. Съвместимост (съчетаност) между правителствена служба и депутатски мандат, т.е. шефа на правителството и министъра принадлежат по всички правила едновременно на фракцията на мнозинството като депутати; 3. политическа отговорност на правителството спрямо парламента, такава, че то да може да бъде свалено с вот на недоверие; 4. правото на правителството да разпуска парламента и да предизвиква нови избори. Това, което се отнася до основния критерий, парламентарната отговорност, вота на недоверие може да бъде отправян срещу правителството, шефа на правителството или отделни министри като предложение за порицание, като отхвърляне на даден закон, с чието внасяне за разглеждане правителството свързва въпроса за доверието, или като отказ от вот на недоверие. Ако в такива случаи правителството загубва доверието, то трябва да се оттегли, като продължава да упражнява своята работа на действащо правителство до сформирането на ново, избрано с парламентарно мнозинство.

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Парламентаризъм

Конституционна система, в която избраният от народа парламент влияе върху сформирането на държавната воля и го контролира. При това принципно на парламента се пада задължението за законодаването (Законодателна власт). Към общото понятие "парламентаризъм" спадат различни правителствени типове, например Президиална система (както в САЩ) и Парламентарна система (както в Англия и Германия).

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Плурализъм

Според разбирането на западните демокрации плурализма е формата на ред на техните общества. Произхожда се от множество свободно създадени политически, стопански, религиозни, етнически и други групи по интереси, които са в конкуренция помежду си и се стремят към политическо и обществено влияние. На плуралистичната теория принадлежи твърдението, че този процес не се осъществява под формата на неорганизирана борба с всички средства, а под формата на конструктивни, основаващи се на компромиси събития с цел постигането на задоволителни резултати за всички. При това все пак не се предполага, че този процес по естествен път се самоподхранва и води да една утопична хармония, а се очаква от държавата да усеща недостатъците в тази конкурентна система и да се намесва коригиращо (например чрез подпомагането на особено слаби групи).

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Президиална ситема

Президентската система, републиканска форма на управление, която предоставя на президента като държавен глава значителни права за политически действия. Докато произхождащата от конституционализма западноевропейска конституционна система отрежда на президента една предимно представителна роля, конституцията на САЩ например признава на президента една значителна цялостна власт, като за сметка на това времето на службата му е относително кратко. Президентът на САЩ е държавен глава и шеф на правителството, висш командващ и водещ външната политика. Той е независим от парламента (няма Парламентарна система), и не сформира правителство в истинския смисъл, а назначава държавни секретари като съветници, които той има право да освобождава от длъжност. Друга форма е развила Франция при Шарл де Гол (конституцията от 1958г.), преди всичко във връзка с решения чрез народно гласуване (както още Наполеон I. и Наполеон III.). И в двата случая парламента остава на заден план, а Изпълнителната власт е изцяло притежание на правораздаващата власт.

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Съдебна власт

В една изградена според принципа на Разделение на властта правова държава, юрисдикцията е задача на съдилищата и работещите в тях независими и подчинени само на закона съдии (...); Те упражняват в рамките на своята законово определена компетенция и в законово уредено дело (процес) юридическата власт или юрисдикцията (от лат. ius = право, dicere = говоря), или наречена Judikative (от лат. iudex = съдия, iudicatio = съдебно проучване, присъда), затова наречена съдебна власт. 

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Репрезентативна система

За разлика от народната (плебисцитна), репрезентативната демокрация е тази демократична държавна форма, при която политически активните граждани участват в политическия живот предимно или изключително чрез парламентарни избори. Репрезентативната система изхожда от основното схващане, че политическото действие на множество хора е само тогава възможно, когато някои от тях (представители или депутати) "предварително получават пълномощие и поръчка да действат съвместно за своите поръчители, и се задължават спрямо тях на основание на тяхното колективно решение" (K. Льовенщайн). Поема се от органи, които (според теорията) действат в името, но без обвързващо поръчение на народа (свободен мандат).
(...) Съществува чиста репрезентативна сисетма, в която политически активните граждани участват в политическите решения изключително чрез избори за репрезентативни органи, и репезентативни системи, които малко или много са преплетени с плебисцитни елементи, и в които избирателите влияят върху законодателството чрез Народно решение (например в Швейцария).

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Народно искане

Искане относно определено законодателство или друго държавно решение, което е предвидено от парламента или е поставено за народно гласуване. Народните искания са предвидени в много конституции. За да се стигне до желаното решение, е необходимо определен процент от имащото право на гласуване население в определен срок да е изразило чрез подпис молбата си за народно искане.

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Народно решение

Решение по законодателни въпроси чрез народа, това означава чрез всички имащи право на глас (=избиратели); (също "всенародно гласуване").

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Народен суверенитет

Според принципа на народния суверенитет цялата власт произтича от народа. Според това всяка държавна власт трябва да е легитимирана от народа. Принципът на народния суверенитет не изисква политическите решения да биват вземани непосредствено от народа, например чрез народно решение. Той изисква само това, всички държавни носители на решения да дължат в крайна сметка позицията сиопределена от властта на народа, или непосредствено чрез избори от народа (например депутатите в парламента), или да са поставени посредством избрани от народа представители (например едно парламентарно правителство или назначената от него администрация).

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

[извадка от: Бундес-централа за политическо образование: Парламентарна демокрация 1, Информации за политическо образование Nr. 227, 1993 и Енциклопедия Bertelsmann Discovery 1997]

[Начало на страница]