Материали към тема Човешко достойнство

Западноевропейската концепция за човешкото достойнство и човешките права произхожда от античната философия, религията, както и от философията на новото време, особено от хуманизма и просвещението. На тези точки вече се натъкнахме в Основен курс 2, когато стана дума за развитието на човешките права.

Вече видяхме, че универсалното право на основаващите се на човешкото достойнство човешки права не е неоспоримо. Една реакция на така наречената от критиците Ервоцентричност на идеята за човешките права е движението Weltethos, на което е посветена Фокус-тема в този образователен сървър една. То прави опит в диалог с всички религии да се стигне до едно общо съществуване на основни ценности, един така наречен Световен морал.

На тази страница сме предоставили текстове, които представят различните концепции за човешкото достойнство:

[Текстовете са извадени от: Тема на учебния час 11/1997]

[Начало на страница]

"За християнската вяра е логично при обосноваването на човешкото достойнство да се прибегне до идеите за сътворението. Това означава: Човекът има достойнство, защото е божие подобие (...)  Вярата (...) признава като божия дарба това, човекът да бъде личност и по този начин е изразена божествената връзка. Човекът не може сам да си благодари."

[Мартин Хонекер, Човешките права като основа на политическата етика, в: Рудолф Виртц, Човешките права в изтока и запада, Майнц 1989, 17f.]

"Многобройните човешки права произхождат от достойнството на човека. Човешките права са в множествено число, но човешкото достойнство е само в единствено число. Затова достойнството на човека е корена на всички човешки права. Какво обаче означава човешкото достойнство? Какво е това, което прави човека човек? За юдеи и християни това е определянето на човека за "Божие подобие" на земята."

[Юрген Молтман, Човешко достойнство, Право и свобода, Щутгарт/Берлин 1979]

[Начало на страница]    [Назад за преглед]

"Политическото просвещение се е развило от 'идеалната' наука за естественото право. Човешкото достойнство е в нейния център. Това именно е причината за това, че въобще съществува едно задължение срямо хората. Това води до израза, че човекът трябва да бъде разбиран, но не само в буквален смисъл, и затова той не може да бъде като всички останали естествен обект на действие. Той много повече трябва да бъде зачитан като субект. В политически план от това произтича изискването за свобода като условие на възможността, всеки човек да може да развие своите най-добри способности. Затова най-висшият принцип на политическото просвещение гласеше: Всеки човек има еднаквото право на свобода и човешко достойнство" 

[Мартин Крииле, Освобождение и политическа просвета. Пледоар за достойнството на човека, Фрайбург 1980, 49]

"Определено човешкото достойнство е едно водещо хуманно понятие, както обичаме да казваме. (...) Но аз трябва да наблегна на това, че точно тук се изправяме пред проблем, който засяга разликата между стойност и достойнство. Достойнството е, както казва Кант в духа на просвещението, абсолютната цел. И всички Вие знаете за изразителната сила на моралната философия на Кант, която Кант основава върху прочутия категоричен императив, при който лаика винаги го побиват ледени тръпки. В действителност този императив има предвид, в една много достъпна формулировка, че никога не можеш да използваш един човек само като средство, а винаги като крайна цел, това означава по смисъл, да го зачиташ. Тези формулировки, философски погледнато, са приели идеала на просвещението и може би са го изпреварили и задълбочили."

[Ханс Георг Гадамер, Човешкото достойнство по пътя му от Античността до днес, Щутгарт 1988, 96]

"Това, което има цена може (...) да влезе в конкуренция с друго благо, което също има своята цена. Там, където е поставена цена, се прави преценка на благата. Там, където се плаща за нещо, определена стока се приема според цената, или преценка на стойноста по предимство. Това, което има цена, има своята стойност, но може да бъде преценено и спрямо нещо друго. Това, което има достойнство, няма еквивалент. Не може да бъде подложено на преценка на предимства и недостатъци, не може да бъде претеглено."

[Вернер Волберт, Човекът като средство и цел, Мюнстер 1987, 17]

[Начало на страница]    [Назад за преглед]

"Застъпването на Исляма за човешкото достойнство и човешкото благополучие може да бъде разбрана сама по себе си като ценен принос към духовно-моралната култура на човечеството. Това насочване към човешката съдба е израз на стремежа за достоен жизнен стандарт за всеки.
Коранът изисква от всеки заможен грижата за нуждаещия се. В този акт на любов към ближния човекът изпълнява заповедтта на Аллах; оттук в никакъв случай не може да се отклони неотменното право на определен жизнен стандарт. Нуждата на бедните се поставя във връзка с благополучието на тези, които са в състояние да окажат помощ; бедните обаче не притежават естественото право на социално участие.
С право е изтъкнато социалното измерение на учението на пророците. Все повече се набляга в тази връзка на задължението на държавата, да зачита човешкото достойнство и да подобрява условията на живот така, че да се повишават благополучието и щастието на хората. Това социално напомняне към държавата поставя голямо изискване за всяка форма на политическо господство; без съмнение то е важна подготовка по пътя към приемане на идеала за човешките права, но не е синоним на понятието за човешките права" 

[Лудгер Кюнхард: Универсалността на човешките права, Бон 1991, 149]

"Как се отнася Исляма към човешките права? Въпросът не може да бъде отговорен лесно, защото не съществува монолитен Ислям и дискусията за човешките права в ислямския свят протича покрай един друг, политически силно обтегнат ъгъл: отношението на родената от Исляма традиция и западната мода.
Ислямът е една религия на законите, която не е насочена само към отвъдния свят, а претендира да оформя и този свят, обществения и индивидуален живот - според манифестираната от Корана Божия воля. Затова служи шериата. Думата означава по смисъл ,пътят към извора‘, правия път, които трябва да се следва. В преносен смисъл шериата има предвид каноничния закон на Исляма, който урежда цялостта на връзките между Бога и човека. Като правило на живот в Исляма той определя техните права и задължения и подрежда личния и обществен живот. Шериата по този начин е в центъра на ислямската теология. Различни тълкувания са водели винаги до ,църковни борби‘ и разкол. В този век световни съдилища и държавни закони отмениха на много места ислямското право и ограничиха приложението му в съпружеското, семейното право и правото на наследство.
Все пак връзката на шериата с човешките права е проблематична. Западното разбиране за човешките права формулира едно вековно обосновано юридическо право на индивида спрямо държавата и обществото, докато шериата изтъква религиозно обоснованите задължения на индивида спряма държавата и обществото.  Но няма чист шериат, в зависимост от мястото и времето той винаги е бил тълкуван различно. Шериата се превърна в политически експлозив  - заедно с въпроса за човешките права в Исляма - едва с възхода на ислямския фундаментализъм през шейсетте години. Радикални ислямисти изискват отново ,употребата на шериат‘ - една политическа бойна слава, която не е във връзка с ислямската правова традиция и историческата реалност"

[Михаел Людерс, Да не изопачаваме Исляма, в: в-к "DIE ZEIT" от 18.10.1996]

[Начало на страница]    [Назад за преглед]

"В Китай, както и в Европа религията винаги е била определяща за оформянето на човешкия облик. Богата на влияние за Конфуцианството е била намиращата се в началото на 1век пр.Хр. в разцвета си вяра в етичната божественост на 'небето'. Философски я наследява най-вече Mengzi (372-281), според Конфуций 'втория гений' на училището. Небето, според Mengzi придава на човека неговата ,природа', превръща го в морално същество и го отличава по това, и единствено по това, от животните. Защото със съчувствието, срамежливостта, добронамереността и усещането за правилността и погрешността на нещата хората притежават четирите ,предразположености' по рождение към човечност, справедливост, моралност и морално знание. 
(...) С тази морална същност на човека е присъщо едно ,достойнство', което не може да му бъде отнето от никаква институция и не може да бъде загубвано. ,Стремежа към достойнство', пише Mengzi, е амбиция, която споделят всички хора. 
(...) Wang Chong (27-97) развива понататък тези мисли спрямо вече наложилото се Конфуцианство по това време в духа на защита на правото на индивидуалност. За него ,всеки човек, дори и да не прилича непременно на другите, е хубав и добър благодарение на неговите природни дарби'. Това, което Mengzi  формулира, се застъпва с принципа на много западни конституции, с неотменността на човешкото достойнство. Не само традицията е виновна за това до днес във всички китайски конституции, вместо от хората, всичко да произтича от държавата, и правата да бъдат определяни като държавни и в последствие да бъдат отменяни като такива.

[Хайнер Ройтц: Човешките права и Конфуций, в: в-к "DIE ZEIT" от 9.6.1994, 43]

[Начало на страница]    [Назад за преглед]

[Начало на страница]    [Старт Човешки права]    [Схема-преглед]