Съставни части на режима на апартейд (III): Социално ощетение

Социалното ощетение на цветнокожето население се изразява преди всичко в следните сфери:

[Начало на страница]

Брак и сексуален живот

Още през 1927г. с "Immorality Act" парламента постановява един закон, който има за цел строгото разделяне на южноафриканците. По този начин се извършва намеса в неприкосновената лична сфера на хората. Половото общуване между бели и черни е било наказуемо. През 1950г. този закон бива разширен, като той забранява и всякакви полови връзки на бели с не-бели. "Immorality Act" от 1957г. подсилва наказанието: Най-тежкото наказание за такова деяние е 7 години затвор и самия опит за престъпване на закона става наказуем. Между 1950г. и 1960г. около 4000 души са лишени от свобода според "Immorality Act".

Тясно свързан с това е "Prohibition of Mixed Marriages Act" от 1949г., който забранява сключването на брак между бели и не-бели. Расовата принадлежност се определя от служителя от гражданския съвет, а сключените в чужбина бракове са невалидни в Южна Африка. В периода на либерализиране на законите на апартейда през 80-те години, тези закони са отменени, не на последно място поради това, че тяхното прилагане е водело до резултати, които компрометират страната в цял свят.

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Здравеопазване

По подобен начин ужасяват докладите от сферата на здравеопазването. Докато медицинското обслужване на белите южноафриканци е било едно от най-добрите в света, това за не-белите е било катастрофално. В Йоханесбург средно са били на разположение около дванайсет легла за 1000 бели, докато в Совето, пристанището на Йоханесбург, където живеят работниците от Homelands по време на техния договор, са на разположение по-малко от две легла за 1000 не-бели. Средно един лекар обслужва 330 бели, сравнителната стойност: един лекар за 91000 черни!

Още по-ужасяваща е ситуацията в самите Homelands. Там или е нямало лекари и болници, или те са били отдалечени на дни разстояние. Средно в Южна Африка на час (!) умирали три деца от недохранване, и това в една страна, която произвежда повече хранителни стоки отколкото е необходимо за оптималното изхранване на всичките й жители!

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Възпитателно дело

Един от най-коварните закони на апартейда с особено трайни негативни въздействия до днес и още дълги години, е "Bantu-възпитателен-закон" от 1953г. Този закон отнема надзора на провинциите на съюза върху възпитателното дело на чернокожето население и го прехвърля на централното възпитателно министерство, водено от H. F. Verwoerd. Свързано с този закон е било и решението, че в провинциите трябва да се преподава на някогашния език Bantu. В рамките на закона са залегнали и гротескно неравните образователни средства за черни и бели (виж долу: Образователни разходи).

Аргументацията на тогавашния министър Verwoerd е била следната: Възпитанието и образованието не трябва да предизвикват погрешни очаквания сред подрастващите, а да ги подготвят постоянно за тяхната функция в обществото.

"Чернокожият трябва да бъде насочен към това, във всяко отношение да служи на своето собствено общество. Извън рамките на определени видове работа, за него няма място в обществото на белите. Но в рамките на своята собствена общност за него са отворени всички врати. Затова не му е необходимо образование, което има за цел приемането му в обществото на белите..."

Едва когато правителството се отдалечи от концепцията за възпитанието "Bantu", защото не можеше да бъде ангажирана необходимата квалифицирана работна ръка от редиците на белите, бюджета за възпитанието на чернокожите деца и младежи беше отново увеличен. Но десетилетия на неравни шансове не можеха да бъдат компенсирани лесно, особено когато раждаемостта при чернокожото население е повече от два пъти по-висока отколкото при другите групи.

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Разходи за образование (1989)

Съотношение Ученици-Учители (1988)

[Източник: South Africa Yearbook 1989/90]

Завършване на училище (1988)

[Източник: Йорг Фиш, История на Южна Африка, Мюнхен 1990, 345]

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Едно посещение на Mzimhlope Highschool в KwaNDebele

Една хубава двулентова асфалтова улица ни води в сухия зимен ден през сиво-кафевия прашен квартал в провинцията KwaNDebele. Многото правоъгълни, покрити с ламарина колиби, които се гушат в земята и в продължение на километри се групират около няколко бели едноетажни сгради показват, че сме се приближили до столицата KwaMlanga. Малка част от тях имат характерната бяла външна мазилка и интересните геометрични мотиви на Ndebele. Те изглеждат като набързо пръснати в околностите на новата "столица". Завиваме в една кафява кална улица, вятърът носи срещу нас прашни знамена и пластмасови отпадъци, когато се приближаваме между силно раздалечените правоъгълни къщички към високо оградения ареал на  Mzimhlope High School. Пред нас са подредените в каре сглобяеми бараки на това училище. Всичко изглежда подредено, правоъгълно, дори бетонните пътеки към бараките и сухата зимна трева говорят за строг училищен режим. Студеният вятър, който ни споходи от предната юлска вечер, ни кара да потръпваме от студеня му полъх и калния прах. Ясното, дълбоко, синьо небе, яркото слънце ни накараха да забравим, че тук, на южното полукълбо шества зима, и че трябва да бъде понесено нахлуването на студа. Почивка е, и учениците в черни униформи се подпират на стените на техните училищни бараки, топлейки се на зимното слънце. Както навсякъде в Южна Африка, хората не са свикнали със зимния студ. В училищата няма отопление, само в частните къщи на белите и имотните има поглъщащи енергия печки, които работят с пълна сила без да се пести. Топлоизолацията и пестенето на енергия тук са непознати.

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Влизаме в първата сграда, поздравяваме в една оскъдно обзаведена малка учебна стая (столове, една маса, една малка етажерка) три учителки, които свили се от студа прекарват тук своята пауза. Оскъдно обзаведена е и стаята на директора: едно писалище, три стола, една масичка, няма телефон, тъй като училището няма телефонна връзка. Повеждат ни нататък през училището, представят ни на учители и учителки, които също като учениците се подпират на стените и търсят прикритие от студа и праха. Разменят се леки учтивости, след което директорът ни води пред любопитните погледи на учениците и ученичките към едно голямо, празно помещение, очевидно помещение за всякакви цели, което изпълва цялата барака: една голяма дъска, няколко маси и столове, три готварски печки (една учебна кухня?). В единия ъгъл стоят четирима учители, топлят ръцете си и ядат пържени картофи от пластмасова купичка. Биваме представени и приятелски поздравени. Една от учителките става, обръща се, явно добре подготвена, към нас и говори за лошото обзавеждане на училището и малкото финансови средства за храна. Тя преподава наука за стопанството и иска да въведе децата в работния свят на индустрията, големите градове извън селските провинции, там където учениците ще могат да намерят работни места. Освен възможността за осъществяване на еднодневно пътуване с автобус, тя не разполага с никакви нагледни материали, никакви учебни материали, никакви плакати, книги, филми. Дали ние не бихме могли да помогнем, да осигурим видеоапарат, филми, телевизор. Ние, посетителите, които сме на информационно посещение с голям интерес и празни ръце, се чувстваме безпомощни, виновни. Как да й обясним, че ние сме погрешните адресанти? Във всеки случай, обещаваме да предадем молбата нататък.

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

Най-сетне се стига до желаното посещение на учебен час при Стандарт 9, предпоследната училищна степен преди матурата. Младият учител по история, празнично облечен в черен костюм, черни обувки и червена вратовръзка, ни въвежда в класната стая, в която в две редици седят около 25-30 16-годишни ученички и ученици. Поради студа (в класната стая температурата е около 12-15 градуса) те са с палта или якета върху униформата си; някои са увили около себе си одеала или кърпи. Поглеждам към две стоящи едно до друго момичета, които са увили върху дългите до колената плисирани поли и обутите само с черни обувки и чорапи крака една твърде малка хавлиена кърпа за двете и се притискат едно в друго треперейки. Когато влизаме, учениците стават, отговарят на поздрава на учителя "Good morning, students" с "Good morning, Sir", сядат прилежно и крадешком, срамежливо, навдигайки предпазливо поглед, подават многократно отворената си ръка с разперени пръсти за поздрав, когато директорът и учителят ни представят и поздравяват официално.

След около 10 минути знаехма, че след края на "splendid isolation" (какво точно беше това не се разбра) Англия иска да се върне отново в европейската политика. Това беше, никакъв контекст, никакъв преход, никаква видима връзка с настоящето, с жизнения хоризонт на класата.

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

На учениците и ученичките бяха предложени термини, сложни изречения, сухи, непознати думи, които те повтаряха. Изглежда учителят знаеше също твърде малко относно това, как трябва да обясни тяхното значение и смисъл. Той каза ясно и коректно своите изречения на английски, т.е. на първия или дори втори чужд език за учениците, те ги повториха правилно и показаха, че са разбрали малка част част от изреченията и могат да си служат с тях - така както и той. Той изглежда доволен от предложеното, от своето постижение.

Сега учениците имат шанс, да задават въпроси на посетителите от Европа. Голяма тишина, боязливост. Накрая учителят прекъсва тишината и посочва ученик, като да зададе въпрос. Малкият се повдига бавно, колебае се и тогава пита за ролята на Ото фон Бисмарк в днешна Германия. Може да се види голямото учудване на учениците и ученичките, че при нас Бисмарк се почита не само като големия държавник, но и че неговото въздействие може да бъде разглеждано и диференцирано и критично. (Едва по-късно, когато при други училищни посещения отново беше поставян въпроса за Ото фон Бисмарк, на посетителите се прояснява въпроса, какво неизказано очакване се крие във въпроса за държавника, който дарява на един народ неговото единство, външнополитически успехи и власт.) Тъкмо когато учениците се оживяват и се задават първите въпроси за ситуацията в Германия след социалистическия живот, които при цялата ни наивност ни се струват изключително политически и отнасящи се до днешната ситуация в Южна Африка, иззвънява училищния звънец. Облекчения, самодоволен млад учител по история ни придружава до стаята на директора, без интензивно да се е информирал за възможностите за образователен обмен, и без да ни е помолил за подкрепа при неговите усилия.

На връщане научаваме от придружаващия ни директор, който успоредно с професията си се квалифицира вече четвърта година в един университет за черни, че за повечето ученици майчиния език е Ndebele, но поради насилственото преселение училището бива посещавано и от някои ученици, говорещи езика на африканерите, на цулу, или сото. Тъй като езикът Ndebele няма писменост, в началото се преподава като писмен език сродния цулу. От третата учебна година всички ученици учат английски, който става езика, на който се преподава. В ученическите въстания от 1976г. и следващите години участват и ученици от КwaNDebele. И тук са били подпалвани училища и учители са били заплашвани или преследвани. Много учители е трябвало да спасяват живота си...

[Източник: Ингетрауд Рюсен, Южна Африка: Апартейд и човешки права в миналото и настоящето, Пфафенвайлер 1991, 172-174]

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

[Други съставни части на режима на апартейд: Homelands, Класификация, Стопанство, Политика]

[Начало на страница]