Индианката Ригоберта Менчу получи Нобеловата награда за мир: за нейната борба за човешките права в Гватемала, където военните до днес са убили 120.000 индианци.

Трудно е да се отдели едно събитие от житейската история на Ригоберта Менчу, което я превръща от неграмотната от народа на индианците Quichй в носителката на Нобеловата награда за мир през 1992г. Но щурма на военните в Гватемала Сити в началото на 1980г. и убийството на баща й и 37 други мъже са едни от най-решителните моменти в богатия й на горчив опит живот. Ригоберта Менчу е едва на 21 години (точната си рожденна дата тя не помни), когато баща й Виченте и неговите индиански съподвижници миролюбиво прекрачват сградата на 31 януари. Те искат да обърнат внимание на света на прогонването и инсценираното от военното правителство преследване на индианци от провинциите. (...) Военните обграждат сградата и испанския посланик Максимо Сахал приканва трупите да се изтеглят. Малко след 12ч. войници нахлуват с брадви и револвери през прозорците и вратите. Хвръкват запалителни бомби. (...)

37 мъже, между които освен Виченте Менху са двама посетители и двама служители на посолството, умират от изстрели или в пламъците. Един индианец, който успява да избягя ранен в хаоса, е отвлечен на следващия ден от клиниката. Безмълвния му труп войниците хвърлят на площада пред университета.

Когато Виченте Менчу умира, дъщеря му Ригоберта вече е активистка в "комитета за единство на селяните", като баща й. Тя организира събрания и не си прави илюзии за опасностите на нейната дейност. Тя е наясно с това, на какво е способно правителството. От десет до петнадесет души на ден по това време изчезват безследно в региона, в който живее тя в северната част на Гватемала. Причините за това са, че те са били Guerilleros или са работели заедно с тях. В действителност индианците се решават на въстание, защото е трябвало да бъдат прогонени от земята, която те са превърнали в обработваема. (...)

Около 60.000 индианци са убити в началото на осемдесетте години от правителствени трупи. 40.000 души изчезват безследно. (...) "Ако ни хванат веднага трябва да умрем. Най-много се страхувахме от това, какво ще ни причинят, преди да ни убият." Както Петрочино Менчу, най-младият брат на Ригоберта. Той е на 16 години, когато войниците го отвличат в един пункт на милицията. В продължение на две седмици те го измъчват. Те му изтръгват ноктите на ръцете, изгарят части от тялото му, изтръгват от кожата на главата (...) След две седмици военните разпространяват бележки и оповестяват наказанието на предполагаемите терористи - между които е Петручино. В същото време те заплашват, че всеки, които не дойде на екзекуцията, от този момент нататък е считан за революционер. (...)

И след това Ригоберта Менчу не напуска страната. Докато две от сестрите й се присъединяват към Guerilla във високопланинската област, тя намира убежище при съмишленици и организира най-ненасилственото въстание в градовете и селата. Едва след като майка й е задържана и изтезавана от военните и след дни наред нанасян побой и изнасилвания трупът й е изяден от кучета, Ригоберта подготвя своето бягство в изгнание. До днес тя живее в Мексико Сити. (...)

Твърдоглаво почти 1.50м-високата жена отстоява своето рожденно-Аз, сякаш друг избор не и остава, тъкмо защото "Indio" принадлежи към най-обидните думи в Средна Америка. (...) "Аз съм индианка и съм жена", по тази причина е не само най-гордото стандартно изказване от нейните речи. В същото време това е и програмата й. Защото откакто Ригоберта Менчу е в изгнание от 1981г. в Мексико, тя работи за завръщането на един милион от нейните сънародници по родните им места, хора, които са намерили убежище от преследванията на военната диктатура или във високите планински части на Гватемала, или в съседни държави като Мексико. (...)

Въпреки, че цели селища междувременно напълно са изчезнали в следствие на масовите убийства и изтребването на населението от военните, генералите все още държат постоянно сменящите се правителства. Те блокират всяка демократична промяна в страната и на мястото на войниците, които убиват цели села, са се появили по информация на АИ цивилни ескадрони на смъртта, които убиват по отделно, целенасочено. По данни на американския "Centers for Human Rights" през изминалата година 858 души са екзекутирани или отвлечени. Само през първите четири месеца на тази година е имало 175 извън-съдебни екзекуции и 80 опита за убийство.

Ритоберта Менчу е централна фигура на борбата срещу подобни нарушения на човешките права. "Ако преди осем, девет години трябваше да използвам задната врата, когато исках да постигна нещо при ОН, днес бивам изслушвана", казва тя. "И искам да използвам наградата, за да се направи повече за хората в Гватемала и повече за всички индианци в Америка."

[Ханс-Херман Кларе, в: сп.Stern от 10.12.1992] - Подробен портрет ще намерите в Тематичен комплекс Образци]

[Начало на страница]

Войниците дойдоха посред нощ. Елитната част на гватемалската армия затвори един цял квартал на столицата Гватемала Сити и го претърси. Търсенето на тежко въоръжените с револвери и скорострелни оръжия войници беше насочено не към Гватемалската ляво-екстремистка Guerilla URNG, а към деца, които по принуда живеят денем и нощем на улиците на столицата.

Тези улични деца са според правителството на Президента Сереано една сериозна заплаха за обществената сигурност и са отговорни за повишаването на криминалността в Гватемала. Една теория, която се подлага на съмнение от организациите за човешките права.

Военната акция е един очевиден разрив в гватемалското право, според което задържани деца трябва да бъдат настанявани или могат да бъдат задържани в домове, а не в полицейски постове или във военни казарми. "Но законът тук не важи", смята Еугения де Монтеросо, ръководителка в Casa Alianza, една организация, която се грижи за около 5000 улични деца само в Гватемала Сити. (...)

Неприятно за правителството на Президента Сереано е, че протеста в чужбина срещу злоупотребите с улични деца все повече расте. Организации в защита на човешките права като Casa Alianza или Amnesty International препоръчват изпращането на протестни картички на Гватемалския президент.

[Бернд Хилбер: в-к Hannoversche Allgemeine Zeitung от 09.04.1992]

[Начало на страница]

в-к Stuttgarter Zeitung vom 17.06.1999

В един северно-гватемалски женски манастир е открит масов гроб на дванайсет жертви на гражданската война. Повечето църкви и манастири в региона са изоставени през 1980г., след като трима испански свещеници изгубват живота си по време на една офанзива на армията срещу ляво-ориентирани бунтовници. След войната във въпросния манастир се настаняват отново жени от ордена.

[Начало на страница]    [Старт Човешки права]    [Преглед-схема]