Материал към Курс 5  (Нарушения на човешките права)

Войната винаги е нарушение на човешките права. Особено засегнати са децата. "Всяка война е война срещу децата" - това гласи мотото на една изложба на помощната организация за децата в беда. От материали на тази организация е взет  следния доклад на едно момиче от Руанда. Повече информация към темата "Деца във война" ще намерите в рамките на Фокус-тема Детски права в този образователен сървър.

Казвам се Мари-Грейс и съм родена на 10.08.1984г. в Сиангугу, Руанда. Бях най-малката в семейството. Бяхме общо десет деца, от които осем все още бяха живи, когато избухна войната в Руанда и се случи това ужасно кръвопролитие. Единствено аз ходех на училище, и затова живеех при родителите си.

В къщи бяха трима от братята ми и една от сестрите ми, за да прекарат Великденската ваканция. На 7 април радио Руанда обяви катастрофата със самолета, на чийто борд е бил Президента. Веднага започнаха терор и кръвопролития.

На 11 април чухме изстрели при един съседен търговец, който беше опозиционен Хуту. Веднага казахме на нашите родители, че трябва да бягаме. Вече бяхме чували за кланета на семейства-Тутси в Кигали и търсехме укритие при семейства Хуту. Но те не ни искаха, страхуваха се. Стигна се дотам, че четири семейства-Тутси се скриха в една малка къща, недалече от нашата. По злощастно стечение на обстоятелствата областта беше наблюдавана от Хуту-милиция, което обаче ние не знаехме. Когато дойдоха войниците, за тях не беше трудно да ни открият.

На 11 април в 14ч. войниците дойдоха с милицията и заповядаха да излезнем навън и да легнем пред вратата. Тогава стреляха. Лежах до майка ми, и по случайност не ме уцели патрон. Но майка ми ведната умря, и сестра ми също беше улучена. Помолих я да запази спокойствие, за да не привлечем внимавието на войниците. Тогава умря и тя. Единият от братята ми стана и искаше да избяга. След няколко метра той беше убит. Малкото оцелели от нашата група бяха отведени от добри хора. Полицаите искаха да убият всички оцелели с мачете и опожариха всички къщи на Тутсу. Нямаше нищо за ядене и ние оцелявахме само с вода. В редки случаи ни беше донасяно нещо за ядене, но не стигаше за всички. След някорко дни милиционерите заловиха възрастните от нашата група и ги убиха по жесток начин. На 15 април научих, че баща ми и един от братята ми са били измъчвани и убити в една църква. Бях толкова тъжна, че не можех повече да живея. Исках да умра, защото изгубих цялото си семейство. Чичовците и лелите, всички приятели бяха убити.

Някои хуту ни помагаха на нас, децата, да избягаме от милиционерите. Един от съседите на родителите ми ме скри при себе си. Тогава ме изпратиха при друго семейство. Беше въпрос на живот и смърт, когато се пътуваше като тутси. По време на пътя войници на една бариера не искаха да ме пуснат. Единият от тях беше готов да ме разстреля; за щастие един друг, добър човек, му го забрани.

Един месец по-късно FPR достигна Кигали. Радио Руанда обяви, че трябва да напуснем страната. И така моето ново семейство ме взе със себе си в Букаву. Там научих, че сестра ми и нейния съпруг, които живееха в Германия ме издирват.

[от: Marie-Grace 1994, Оцеляла, в: Хилдегард Шюрингс, Един народ напуска страната си — Война и убийства в Руанда, Кьолн]

[Начало на страница]    [Старт Човешки права]    [Преглед-схема]