Mythos

Британската двупартийна система не е ли само един мит?

Не на последно място изборните успехи на социал-демократическия-либерален съюз, чийто гласове бяха само с 2,2 пункта зад Labour Party при изборите за долната камара на парламента през 1983, бяха причина да се задава въпросът, дали с право може да се говори за двупартийна система във Великобритания. Големият брой гласове естествено почти не се изплащаха за съюза в брой места в долната камара. При 25,4 процента от гласовете той получи само 23 депутатски места, докато лейбъристите с 27,6 процента можеха да изпратят 209 депутата в Лондон. В страната, особено на комунално ниво, ясно се открояваха контурите на една продължителна три-партийна система, в Шотландия и Уелс дори четири-партийна система. Нещо повече. Тези, които възприемаха британската двупартийна система като един мит, не можеха да се позоват на актуално развитие, а само на исторически факти (...).

Въпреки тези неоспорими промени, може да се смята, че британската партийна система е в своята същност една двупартийна система. За това говори от една страна начина, по който функционира системата, както и факта, че сред политическия елит се разбира и съответно практикува един предимно допълнително подсигурен от мажоритарното избирателно право дуализъм между управленска и опозиционна партия. За това от друга страна говори и политическата култура в страната, която е носител и опора, именно сред по-новите поколения, на мажоритарното избирателно право и принципа на еднопартийно управление за определено време, въпреки, че "нечестността" на съществуващата избирателна система е ясна за всички, и по-голямата част от населението пледира за по-честна избирателна система. Алтернативата: Честност в изборния процес или ефективно управление, преобладаващото мнозинство застава зад запазването на досегашната система, най-вече поддръжниците на консерваторите, следвани от тези на Лейбъристката и на Шотландската Национална партии.

[от: Карл Рое: Партии и партийна система; в: Ханс Кастендик, Обзор Великобритания, Бон 1994]

Двупартийна система

Често са битували твърденията, че във Великобритания е дошъл края на двупартийната система, и че партийният двуполюсен модел е запазил силата си с помоща на мажоритарното избирателно право. Привържениците на тази теза изхождат от следните индикатори за съществуването на двупартийна система:
1. Средно на лице са по-малко от трима (сериозни) кандидати на изборен район.
2. Партийният двуполюсен модел има за цел редовно повече от 90 процента от дадените гласове.
3. Една партия разполага с достатъчно парламентарно мнозинство.
4. Малки промени в гласовете могат да предизвикат смяна на управлението.

Когато се изложат тези предпоставки, тогава в действителност не може да се говори за двупартийна система по отношение на Великобритания. Противно на това според Сароти една партия може да се разглежда като особено важна за партийната система, когато на първо място тя разполага с парламентарни места, и на второ място притежава управленски потенциал, или по положителен или отрицателен начин е в състояние да въздейства върху сформирането на управлението. Според тези критерии за важност Великобритания може да бъде определяна и по-нататък като двупартийна система. За това говори и начина, по който функционира системата. "Когато партийните системи не се класифицират според числения критерии, те се класифицират според техния формат - или колко партии съдържат те. Но форматът е само толкова от значение, колкото той въздейства върху механиката - или как функционира системата." За разлика от нестабилните съотношения между мнозинствата на шейсетте години, осемдесетте години се характеризират с ясна консолидация на тази механика на системата.

Функционалната способност на двупартийната система се позовава върху три опори:
1. Институционално върху конкурентно-демократичния дуализъм между правителство и опозиция, който се изразява и чрез мажоритарното избирателно право.
2. Социално-структурно върху социални и регионални връзки на избирателите с партийния дуалистичен модел.
3. Традиционално върху една политическа култура, която придава по-голямо значение на формирането на едно способно да функционира и притежаващо ясна програма на действие управление, отколкото на възможно най-точно отразяване на спектъра от мнения в парламента. Подреждането на партиципационната идея след принципа на демократично легитимирани, ефективни управления, е характерна особеност на британската политическа култура.

Корените на двупартийната система са по-дълбоки, отколкото смятат представителите на тезата за края на двуполюсния модел. Големите партии разполагат със значителни срокове за приспособяване към промените в поведението на избирателите и на пазара на партиите, преди трети партии да станат опасни за тях. Тези трети партии упражняват комплементарна функция. На първо място те сигнализират за недоволства и протести, както и за недоверие в компетентността на големите партии.

[от: Ендрю Кайзер: Избори и партийна система по време на ерата на Татчър; в: За политиката и историята 28/1991]