Ваше Височество, Ваши Кралски Величества, Ваши Превъзходителства, Дами и Господа,

На 10 август, 1976 в една от улиците на Белфаст в Северна Ирландия се стигна до незабравим инцидент. Преследван мъж се опитва да заблуди преследвачите си, кара с огромна скорост по улицата. Внезапно се чува изстрел и заедно със смъртоносно ранения шофьор колата се понася към една ограда и прегазва майка и нейните три деца. Майката оживява въпреки тежките наранявания, докато трите деца умират на място.

Може би ще сметнете, че тази случка не е толкова необичайна? Не, за нещастие действително е така. Там, където войната е намерила място и в страната е избухнал терор и насилие, убийството на невинни деца в никакъв случай не е толкова значително. Случки от подобен характер са в крайна сметка последици от бездуховната бруталност на войната. Толкова често сме чували и слушали това, че сме пред опасността, да загубим способността си да реагираме спрямо терора. И което е по-лошо: всеки отделен акт на насилие само приближава омразата и причинява все повече насилие.

Събитието в Белфаст на този августовски ден на 1976 води обаче до нещо съвсем друго и затова този ден е така забележим. В квартала, в който са убити трите деца, живее една домакиня: Тя чува удара, когато колата минава през оградата, и когато бързо отива там, тя изживява целия ужас на тази сцена. В този момент в мисленето на тази жена нещо се случва: това е като пропукване на бент.

Това, което тя вижда, дълбоко я шокира; но тя е обзета от страстната необходимост, да протестира срещу цялото насилие и терор. Сега вече нещо е трябвало да се случи. Нямало е време за мислене и плануване: тя дори не е помислила за това, действала е инстиктивно, така, както е повелявало сърцето й. Тя тръгва от врата на врата, на тази улица, на която се разиграва трагедията. Вкочанеността от ужаса сега е преодоляна: дошло е времето, в което обикновени мъже и жени трябва да се събудят, за да протестират срещу безсмисленото насилие. Това вече не е било въпрос на политическа позиция или религиозно убеждение. Имало е само едно средство: самите хора е трябвало да извикат "стига!". Радиото и телевизията показват известен интерес към инициативата на жената, и й е предоставена възможността, да отправи апел към ирландския народ, да не капитулира пред терора. Мирът вече не е можел да стои на заден план: сега и веднага мирът е трябвало да тръгне на своя поход!

Апелът й намира отзвук. Все повече хора следват примера й. Една от първите е леля на трите деца, и двете деца поемат през ничията страна на войната и носят простото, стигащо до сърцето послание на обединението. От тези скромни обстоятелства се ражда известното днес в цял свят движение за мир на Северна Ирландия.

Днес тази жена и тази леля на трите деца са сред нас, и днес те двете, Бети Уилямс и Марийд Кориган са тук, за да получат Нобеловата награда за мир за 1976.

Към основните причини за успеха на кампанията на двете жени спада това, че от двете фронт-линии се слага началото на страстен стремеж към мир. Това, което казват Бети Уилямс и Марийд Кориган, е израз на мислите на десет хиляди души, и по този начин те стават изразителки на необходимостта от разум - въпреки чувството на безпомощност на фона на насилието.

Но и нещо повече: техните смели действия хвърлят нова светлина върху същността на болезнения конфликт, който разтърсва Северна Ирландия. По-ясно от когато и да е било преди, той е такъв, какъвто е: болест, която е нападнала цялата нация. Умовете на хората сякаш са оковани в един шаблон: разумът не може да бъде чут. Духът, който се разпространява, е наречен от норвежкия писател Bjornstjerne Bjornson "крещящата нужда на страстите".

Конфликтът в Северна Ирландия има вредни корени, които са дълбоко вплетени в историята. Безброй многото опити, които са предприети, той да бъде решен, остават без успех. Всички, които се стремят да говорят в името на вразумяването, сякаш говорят на глухи. Шества настроение на безнадеждно примирение: ужас и насилие стават част от ежедневния живот. На улиците се издигат барикади. Строги граници разделят частите на един град от друг. Огромно мълчание застава между съседи; дори деца биват възпитавани в употреба на насилие. Обществото води война със самото себе си, и въпреки, че разумът учи, че употребата на оръжие никога не може да предизвика траен мир, никой не е в състояние да предложи подходяща алтернатива.

Безпокойствата в Северна Ирландия са някак нереални, някак кошмарни. Мирна улица внезапно се превръща в място на военни сцени, а жертвите на тази война са собствените приятели и съседи. В магазини, бюра, кръчми и фабрики въздухът е отровен от заплахи и омраза. Нито една борба не може да бъде по-горчива, от тази между хора, които са така близо едни до други. Това може би е описано с метафората "крещящата нужда на страстите".

В такава една ситуация реагират Бети Уилямс и Марийд Кориган, и с невероятен инстинкт те се обръщат не към "умните глави" горе, които са препълнени с големи политически въжделения, а към обикновените мъже и жени с ясното и разбираемо послание: Ние трябва да сложим край на употребата на насилие и терор. Ние трябва да построим бъдещето си върху мира и обединението. Войната е безсмислена и лоша, неспособна да реши дори един проблем.

Би било просто да се твърди, че всичко това е било естествено, е че всеки би могъл да произнесе това на фона на безсмислените страдания на войната. Да, но в действителност решението за всеки човешки конфликт може да бъде намерено в простото и открито действие на някой, който прави първата стъпка по пътя на помирението и обединението.

Това се случва в Северна Ирландия. Мъже и жени от двата лагера се обединяват и маршируват в демонстрации за мир, за които са копняли. Отстраняват се плетените мрежи, премахват се барикадите, странното мълчание е прекъснато. Съседи и сънародници си подават ръка, за да говорят заедно и да градят заедно. Реакцията спрямо кампанията, предизвикана от Бети Уилямс и Марийд Кориган, е изцяло и напълно човешка. Тя носи доказателство за вдъхновението, което идва от обикновеното, истинското, изконното - което естествено е и очевидно правилното.

Носителят на Нобелова награда за мир Андрей Сахаров веднъж казва, че в много ситуации трябва да формулираме идеални цели, дори и в определени моменти да е невъзможно, пътят, водещ към тях, да е открит. Без такива идеали не може да има надежда и ние ще се заблуждаваме все повече в тъмнината, в тясната уличка без изход и надежда.

Тези думи на Сахаров се отнасят както за Бети Уилямс, така и за Марийд Кориган. Те никога не са твърдели, че могат да посочат лесния път за осъществяването на техните цели, но без съмнение те направиха първата крачка, която трябва да се направи по този път. Трябва да престанат войните и актовете на насилие, и би трябвало да е възможно, това да бъде постигнато, когато хората се вдигнат в протест срещу тази война и си подадат ръце в името на мира. Това би било първата стъпка.

Действително по този начин войната ще бъде разтърсена в основите си, защото е разбираемо, че насилствени актове не биха могли да се провеждат повече, когато насилието е отречено от по-голямата част от хората.

И имено тук се натъкваме на голямата сила на северно-ирландското движение за мир: това, което то обявява - и доказва в акции - е, че хората на Северна Ирландия, които в продължение на десетилетия живеят в положение на конфронтация, вече са страдали достатъчно. Желанието за мир придобива нова сила, все повече хора осъзнават, че терора никога не може да бъде отговор на социалната несправедливост, и все повече хора действат.

Фактът, че толкова много хора в Северна Ирландия осъзнават това и приспособяват живота си към това, ни дава надежда, че става дума за утринната роса на един нов ден, който ще донесе траен мир за изпитаните в страдания хора от Улстер.

Пътят към траен мир може да бъде дълъг и каменист, и със сигурност има много хора, които все още се съмняват, че движението за мир може да постигне нещо в перспектива. Признавам, прекалено често биват избивани майстори на ненасилието, превърнати в палячовци и бичувани като утописти. Движението за мир на Северна Ирландия трябва да бъде готово за подобни упреци и без съмнение вече е устояло на подобни.

Неоспорим остава факта: Те направиха първата смела крачка по пътя към мира. Те я направиха в името на човечността и любовта, която остава: някой трябваше да започне да прощава.

Вечната любов спада към фундаментите на хуманизма, на който почива нашата западна цивилизация. Но важното е, да имаме смелост, да съхраним тази любов именно тогава, когато натиска да я предадем е най-силен - така тя е по-ценна. Затова е важно, тя да продължава да свети, когато омразата и отмъщението заплашват да надделеят.

Духът на братството е и фундамент на човешките права, които ние разглеждаме като част от концепцията за мира. Трябва да гарантираме, че на всеки един от нас ще му бъде отредено правото на достоен човешки живот. Бъдещето на света зависи от нашия успех при поощряването на зачитането на това право.

Не знам, дали Бети Уилямс и Марийд Кориган са си давали сметка за последствията, когато слагат началото на движението за мир, но съм твърде сигурен, че те са усещали, как силите около тях в последствие са придобивали още повече убедителност. Те освободиха една крещяща нужда и една надежда за мир, които са присъствали безучастно в много човешки умове, и от това се ражда едно движение за мир, почти без те да забележат. С присъща простота и доверие те поеха отговорността за това, което са започнали, и това те направиха с тясната съвместна работа и изключителната подкрепа на много симпатизанти.

Никой днес не е в състояние да каже, дали това организирано движение някога ще постигне целите си, но неговите лидери имат цялото право да вярват и да се надяват, да работят за постигането на тези цели. В Северна Ирландия, както и на други места по света, има много хора, които споделят надеждата и вярата си. Бети Уилямс и Марийд Кориган ни показаха, какво могат да направят обикновените хора, за да работят в името на мира. Те ни научиха, че мирът, към който се стремим, трябва да бъде спечелен с и чрез всеки отделен човек. Това е посланието, на което чрез своята дейност те придадоха нова сила.

Алфред Нобел постоянно се занимаваше с това. Въоръжен с любопитството на откривател, той разви множество теории за въпроса, как може мирът да бъде гарантиран. През 1891 той пише на свой приятел, че постигането на мълчание на оръжията в много случаи се оказва решаващо. Това би предложило възможността да се работи понататък на тази основа. Важното е, да се мобилизира добрата воля в противниковия лагер. Една основа за приятелството между всички би просъществувала, важното е тази основа да бъде осъзната.

Несъмнено някои биха казали, че това е твърде наивно в бруталния свят, който познаваме днес. На това Алфред Нобел би отвърнал: покажете ми само един пример за човешки напредък, който да не е бичуван от скептици като утопичен и чужд на света!

Тези две жени, които си поделят Нобеловата награда за мир на 1976, не се огънаха пред скептицизма: те просто действаха. Те не се уплашиха от тежестта на своята задача: те просто започнаха да работят, защото бяха убедени, какво точно е това, което липсва. Тук не ставаше дума за тежки теории, за умела дипломатичност или помпозни обяснения. Не, техният принос беше много по-добър: смел, сигурен акт, който вдъхнови хиляди, който запали светлина в тъмнината и даде на хората нова надежда, когато те мислеха, че надеждата е загубена.

Ние се възхищаваме на Бети Уилямс и Марийд Кориган затова, че поеха опасната задача, да поведат ничията страна към помирение и мир, така безстрашно. За това дело норвежкият Нобелов комитет ги отличава. Това, което те направиха дава пример за света. Техните действия са на едно ниво с най-дълбоките основи на нашата цивилизация, и те предизвикват една визия, която свети като светла факла в бъдещето. Това, което те предизвикаха е - за да се върнем отново към цитат от Bjornstjerne Bjornson:

"A rainbow bridge of prayer above earth's fretful air,
a beacon light for man,
ablaze with Christ's belief that love would conquer grief;
for thus His promise ran."

[Начало на страница]