[Начало на страница]

На 15 януари, 1929 на баптисткия свещеник Джеймс Кинг и съпругата му в Атланта, Джорджия, се ражда син. Според обичаите в страната той получава първото си име по името на прочута личност: Мартин Лутър. (...)

Мартин Лутър има предимството да ходи на училище и в последствие да следва. Целенасочено той се подготвя за живота. Когато след блестящо завършване на следването си той може да избира между различни подходящи места, той решава да приеме място в Монтгомъри. Той не може да подозира, че именно този град ще предизвика решителния поврат в живота му.
Монтгомъри, столицата на Алабама, разположен в южните американски щати, тогава страда от все по-обтягащото се расово напрежение. Младият свещеник на баптиската църква става свидетел на потстоянни трудности, на които са изложени членовете на неговата общност.
Кинг е неподготвен за тази ситуация. По време на следването си той често наблюдава проблемите между чернокожи и бели в страната. Той разсъждава и върху структурните промени, които той счита за наложителни в името на съвместния живот в страната. Ценни идеи и съвети той получава от живота и делото на Ганди. Все по-често той стига до убеждението, че насилието предизвиква насилие. Ненасилието като средство за постигане на траен успех, той разбира като единствения възможен път за решаване на обществените проблеми в Америка. Кинг се осланя изцяло на Христовото учение. За практическото осъществяване той използва методите на Ганди.

[Начало на страница]

Конфликтът се изостри много скоро. На 1 декември, 1955г. в Монтгомъри се случва една почти ежедневна история. В един от многобройните автобуси, които превозват след работа работниците от работните им места към домовете им, е седнала Роза Паркър, шивачка в текстилен магазин. Тя е уморена след работа, с умислен вид. След като резервираните за белите места се заемат, шофьорът кара някои чернокожи да отстъпят местата си за бели, да отидат в задната част на автобуса и да стоят прави. Трима от чернокожите пътници се подчиняват; явно са свикнали с това положение. Но Роза Паркс е прекалено уморена. Спокойно, но категорично тя отказва да изпълни това, което изисква шофьорът. Шофьорът се обажда на полицията. Тя арестува досадната пътничка и подава оплакване срещу нея. Също така ежедневен случай. Но този път тази обичайна случка предизвиква събития. Чернокожето население решава да се обедини в бойкот на автобусната компания, за да постигне най-сетне правата си. Състои се голямо събрание. Мнозинството от присъстващите се обявява в подкрепа на стачката. Президент на гражданската инициатива става младият баптистки свещеник Др. Мартин Лутър Кинг. Той предлага стачката да протече без насилие.

Днес може да си дадем сметка, как чернокожите жители на Монтгомъри не пестят усилия, за да се оправят без автобусен транспорт: пеша и с колела; на групи с други и със собствените си коли те поддържат необходимите линии. Около година след това се взема решение на Висшия Съд в полза на стачкуващите. На 21 декември, 1956г. за първи път след началото на стачката в автобусите на Монтгомъри пътуват чернокожи. Този път без дискриминиращите ограничения на предишните години.
Мартин Лутър Кинг изцяло се е отдал на работата си като президент. След като по време на стачката е направен опит за бомбен атентат върху дома му и е заплашен живота на семейството му, широки кръгове от чернокожето население призовават за въоръжен отговор на това. Кинг призовава тълпата: "Не можем да решим този проблем, когато отговаряме на насилието с насилие."

[начало на страница]

Кинг е канен навсякъде по време на демонстрации, за да държи речи и молитви. Неуморно той приема задачата си, призовава слушателите и подсилва самосъзнанието им за необходимостта от ненасилствена съпротива. Победата в Монтгомъри е окрилила движението за граждански права. Важното сега е, да не се стои на средата на пътя, а да се изискват правата на чернокожите и във вътрешността на страната. През август 1963г. се стига до кулминационен момент с мирния поход към Вашингтон. Стотици хиляди се присъединяват. Те се обединяват под открито небе. Мартин Лутър Кинг държи реч по време на тази демонстрация, която оставя траен отзвук в Америка. Той сравнява конституцията и декларацията на независимостта с чек, който все още не е употребен по отношение на чернокожето население на Америка, а е получил печата: без покритие. "Но ние отказваме да повярваме, че банката е банкрутирала." С призива "Freedom now" (...)  той бичува бруталността на полицията, отказа за достъп до обществените служби, ограничаването на свободното движение, расовото разделение и отмяната на избирателното право. Той завършва речта си със станалите популярни изречения: "Мечтая, някой ден дори щата Мисисипи, в който върлува несправедливостта и тя се налага с огъня на потисничеството, да се превърне в оазис на свободата и справедливостта. Мечтая, един ден четирите ми малки деца, да не бъдат определяни според цвета на кожата им, а според характера им. Това е нашата надежда. И аз съм убеден, че ще се върна на Юг, с вярата, че можем да превърнем планините от съмнения в скали на надеждата."

[Целият текст на прочутата реч ще намерите в раздела "Цитати и речи": Имам една мечта]

[Начало на страница]

(...) Движението за граждански права постепенно отбелязва успехи. Законът за граждански права от 1964г. определя, че институции, които предлагат прехрана, подслон, битови услуги или бензин в никакъв случай не трябва да упражняват дискриминация. Всеки, който може да удостовери, че е ходил шест години на училище, притежава необходимите предпоставки за участие в избори. Всякаква дискриминация в сферата на трудовата заетост се забранява.
През 1965 друг закон дава възможност за засилено участие в избори на негрите от южните щати. Третата победа Кинг не успява да доживее. На 10 април, 1968г. се приема законово предложение, което прокламира края на дискриминацията при продажба на къщи и при отдаването на жилища под наем.

Светът в голяма степен получава пример от Америка. Това е увенчано с отсъждането на Нобеловата награда за мир. Когато Мартин Лутър Кинг и съпругата му Корета участват в награждаването в Стокхолм, те посещават множество европейски градове и говорят за движението за граждански права и за идеите на ненасилието.
На 4 април, 1968г. светът е растърсен от новината, че Др. Мартин Лутър Кинг е станал жертва на атентат. Той е бил в Мемфис по повод голямо събрание на движението за граждански права. Нападения на полицията срещу чернокожи служители на службите за сметопочистване са предизвикали буреносни облаци на хоризонта. Кинг не е изключвал вероятността, някой ден да стане жертва на насилствена смърт. И това не е било в състояние да го спре да се застъпва за ощетените. Той е бил убеден, че преодоляването на всякаква расова дискриминация е възможно.
"С Мартин Лутър Кинг умира принципа на ненасилието. Да вярваме, че бихме могли да го спасим, означава да се заблуждаваме." Тези тежки думи пише един журналист след убийството. Нарастването на военните конфликти сякаш дава право на това твърдение. Какво би било, ако изискването за ненасилие загуби силата си? Идеята за ненасилието не трябва да умира.

[от: Герхард Цимерман, Те се съпротивляваха, Neukirchen-Vluyn 1995]

[Начало на страница]