Ваши височества, многоуважаеми председателю и членове на Норвежкия Нобелов комитет, мили носители на наградата заедно с мен, годподин Президент Арафат и господин Външен министър на Израел, Шимон Перес, уважаеми гости,

Тъй като не вярвам, че една личност може да получи Нобеловата награда два пъти, позволете ми при тази възможност, да придам на високото отличие лична нота. На една възраст, на която повечето младежи се борят за това, да разгадаят тайните на математиката и библията; на една възраст, в която цъфва първата любов; в нежната възраст на шестнайсетте на мен ми дадоха оръжие, за да мога да се защитавам. Това не беше моята мечта. Исках да стана инженер във водоснабдяването. Следвах в едно селско-стопанско училище и мислех, че да бъдеш инженер в такъв отрасъл е важна професия в сухия Среден Изток. Това мисля и днес. Но аз бях принуден да намеря убежище в оръжието. Десетилетия наред служих на военните. Под моя отговорност млади мъже и жени, които искаха да живеят, искаха да обичат, намериха смъртта си. Те умряха в защита на нашия живот.

Дами и Господа, от моята настояща позиция често съм имал възможността, да летя над държавата Израел, а отскоро и над други части на Средния Изток. Изгледът от самолета спира дъха; тъмносини морета и езера, тъмнозелени полета, пясъчно-жълти пустини, каменно-сиви върхове и местности, посеяни с бели къщи и техните червени покриви. И гробища. Докъдето ти стигат очите. Стотици гробища в нашата част от света, в Средния Изток - в нашата държава Израел, но и в Египет, Сирия, Йордания, Ливан. От прозореца на самолета, от една отдалеченост от хиляди километри, безкрайните гробове са мълчаливи. Но техния писък се чуваше от Средния Изток навсякъде по света в продължение на десетилетия.

[Начало на страница]

Както съм застанал днес тук, бих искал да поздравя нашите мили - и бивши противници. Искам да ги поздравя всички - падналите от всички страни и всички войни, техните близки, които носят непрекъснатия товар на болезнената загуба, инвалидите, чиито рани никога няма да зарастнат. Тази вечер искам да платя данъка на всеки един от тях, защото тази важна награда им принадлежи.

Дами и Господа, бях млад мъж, който просто беше навършил пълнолетие. (...) И от всички спомени, които събрах през моите седемдесет и две години, до последния си ден ще си спомням: за потискащата тишина на мига след това и на ужасната тишина на мига преди това. Като войник, като командир, като министър на отбраната съм водил много военни операции. И заедно с радостта над победата и тъгата за загубите винаги ще си спомням за мига веднага след едно такова решение: мълчанието, когато висшите офицери или министрите на кабинета бавно се навдигат от местата си, гърбът им, когато тръгват, звукът на вратата и тишината след това, тишината в която оставам. Това е моментът, в който човек осъзнава, че като резултат на току-що взетото решение, вероятно хора ще загубят живота си. Хора от моята нация, хора от други нации. И те все още не знаят. В тези часове те все още се смеят и плачат, кроят планове и мечтаят за любовта, копнеят, да посадят градина или да построят къща - и те нямат представа, че това са последните им часове на земята. Кой от вас ще трябва да умре? Чия майка скоро ще тъжи! Чий свят ще бъде погубен от тежестта на загубата?

Като бивш войник винаги ще си спомням и за тишината на мига преди това: мълчанието, когато ти се струва, че времето тече по-бързо, когато времето отминава и в следващия час, в следващата минута ще настъпи ада. В този миг на върховно напрежение, непосредствено преди да се натисне спусъка, непосредствено преди да почне да свисти бомбата, в ужасната тишина на този миг, винаги остава време да се попиташ, сам себе си: Наистина ли трябва да се действа? Няма ли друг избор? Няма ли друг път? (...)

Дами и Господа, бях млад мъж, който беше навършил пълнолетие. И от всички спомени, които съм събрал през моите седемдесет и две години, предизвиквам в паметта си само тези на надеждата. Нашите граждани ни избраха, за да им дадем живот. Колкото и лошо да звучи това, техният живот е в нашите ръце. Тази вечер техните погледи са отправени към нас и техните сърца питат: Как тези мъже и жени се справят с дадената им власт? Какво ще решат? Какъв ще бъде денят утре, когато се събудим? Ден на мира? На войната? На усмивката? На сълзите? Едно дете се ражда по абсолютно недемократичен начин. Не може да си избере майка и баща. Не може да избере своя пол или цвят на кожата, своята религия, националност или родина. Дали се ражда в дворец или колиба, дали живее под деспотично или демократично управление, това не се определя от неговия избор. От мига на раждането неговата съдба - до голяма степен - се определя от лидерите на неговата нация. Те са тези, които решават, дали ще живее добре или в отчаяние, в сигурност или страх. Неговата съдба е в ръцете ни - в тези на правителствата на страните, демократични или не.

[Начало на страница]

Дами и Господа, така, както няма идентични отпечатъци от пръсти, така няма и хора, които да са едни и същи, и всяка страна има своите собствени закони и своята специфична култура, традиция и своите водачи. Но има едно универсално послание, което обхваща целия свят, едно правило, което може да е общо за различните режими, различните раси, които не си приличат, и културите, които са си чужди. Това е посланието, което съпътства еврейския народ от хилядолетия, посланието, което е в Книгата на книгите: 'Ve'nishmartem me'od l'nafshoteichem' - 'Затова се зачитайте помежду си' - или казано на днешен език: посланието за святостта на живота. Водачите на нациите трябва да задоволят своите народи с предпоставките - инфраструктурата ако щете - които правят възможно това, да се радват на живота. Свобода на словото и свобода на движението, прехрана и подслон; и най-важното: самият живот. Човек не може да разбере правата си, ако не е жив. Така всяка страна трябва да пази и съхранява същността на своя национален етнос: живота на нейните граждани.

Само за да се защити този живот, само така можем да призовем нашите братя да отидат в армията. И за да защитаваме живота на нашите братя, които служат на армията, ние даваме големи суми за самолети, военни кораби и др. И въпреки това загубваме целта, да пазим живота на гражданите и войниците. Войнишките гробове във всички части на света са неми свидетели на неспособността на национални лидери, да пазят свято човешкия живот. Има само една радикална мярка, човешкият живот да бъде пазен свято. Това единствено радикално решение е действителен мир.

Дами и Господа, професията на войника съдържа един определен парадокс. Ние взимаме най-смелите и най-добрите от нашите мъже в армията. Даваме им военно снаряжение, което струва цяло състояние. Обучаваме ги за деня, в който трябва да изпълнят дълга си - и очакваме от тях да го изпълнят добре. В същото време постоянно се молим, този ден никога да не идва - самолетите да не стартират, танковете да не настъпват, войниците никога да не осъществяват атаките, за които са така добре обучени. Молим се, това никога да не се случва заради свещеността на живота. Историята като цяло, или особено новата история, познава мъчителни времена, в които национални водачи превръщат народа си във военен ресурс в името на една лоша доктрина: дяволски фашизъм, ужасен национал-социализъм. Снимки на деца, които нахлуват в битка, снимки на изтощени жени пред вратите на крематориуми, това трябва да е пред очите на всеки лидер на нашето и следващите поколения. Това трябва да служи като предупреждение за тези, които упражняват власт.

Почти всички правителства, които не са поставили святостта на живота в центъра на своята идеология, се разпадат, и все още ги има. Това е видно в наше време. Но това не е цялостната картина. За да се съхрани святостта на живота, понякога трябва да рискуваме. Понякога няма друг път, да защитим нашите граждани, от този, да се борим за техния живот, тяхната сигурност и свобода. Това е основата на всяка демократична държава. В държавата Израел, от която днес дойдох при Вас, в израелските спорове, на които трябваше да служа, винаги сме приемали святостта на живота като ценност над всички други. Никога не сме влизали във война, докато войната не ни предизвика.. Историята на държавата Израел, военната история е пълна с истории за войници, които са се жертвали - умирали са, когато са се опитвали, да спасят ранени другари, които са дали живота си, за да предотвратят това, невинни хора да станат жертва на врага.

[Начало на страница]

В следващите дни специална комисия на израелските отбранителни сили ще завърши проекта на правилника на поведение за нашите войници. Формулировката относно човешкия живот ще изглежда по следния начин, цитирам: "Основавайки се на значението на човешкия живот над всичко друго, войникът по всеки възможен начин го защитава, и поставя себе си и останалите в опасност само в такава степен, каквато е приета за необходима. Войниците на израелските военни сили ще зачитат святостта на живота във всички свои действия." За много години напред - дори когато угаснат войните, когато мирът се завърне в нашата страна - тези думи ще останат като светлина пред нашия лагер, водеща светлина за нашия народ. И затова сме горди.

Дами и Господа, намираме се в средата на мирния процес. Архитектите и инженерите на това начинание днес работят сами, сега, когато ние сме се събрали тук, и строим мир, слой след слой, камък по камък. Работата е трудна, комплексна, предизвикателна. Грешки могат да разрушат цялата структура и да доведат до катастрофа. И така ние сме решени да свършим добре работата - въпреки убийствения тероризъм, въпреки фанатичните и жестоки врагове на мира. Ние ще следваме курса на мира с решителност и сила. Няма да изостанем. Няма да се предадем. Мирът ще триумфира над всичките му врагове, защото алтернативата за всички нас е много по-лоша. И ние ще спечелим. Ще спечелим, защото разглеждаме мирният процес като голямо благо, за нас и децата ни след нас. Разглеждаме го като благо за нашите съседи от всички страни и за нашите партньори в това начинание - Съединените Щати, Русия, Норвегия - които направиха толкова много по пътя към споразумението, което беше подписано тук, по-късно във Вашингтон, след това в Кайро, което даде началото при решаването на най-дългата и най-трудна част на израелско-арабския конфликт: на конфликта между палестинци и израелци. Благодарим и на другите, които допринесоха за това.

Всяка сутрин се събуждаме като малко по-други хора. Мирът е възможен. Виждаме надеждата в очите на нашите деца. Виждаме светлината в очите на нашите войници, по улиците, в автобусите, по полята. Не трябва да ги разочароваме. Няма да ги разочароваме. Тук на тази трибуна в Осло аз не съм сам. Аз съм тук, за да говоря от името на поколенията в Израел и евреите, от името на пастирите на Израел - знаете, че Давид е бил пастир. Той започна преди 3000 години да строи Ерусалим. (...) аз съм тук, за да говоря от името на поетие и от името на тези, които мечтаеха за края на войната, като Пророк Исай. Тук съм, и за да говоря от името на синовете на израелския народ като Алберт Айнщайн и Барух Спиноза, като Маймонид, Зигмунд Фройд и Франц Кафка.

[Начало на страница]

Аз съм пратеникът на милиони, които умряха по време на холокоста, между които сигурно е имало и много Айнщайновци, които човечеството загуби в пламъците на крематориумите. Аз съм тук като пратеник на Ерусалим, на чиито врати се борех по време на окупациите. Ерусалим, който винаги е бил и е мястото: към което хората, три пъти на ден се молят. Аз съм и пратеник на децата, които рисуват представите си за мира, и на имигрантите от Петерсбург и Адис Абеба. Тук съм предимно заради идните поколения, за да заслужим всички медали, които днес Вие връчвате на мен и моите колеги. Днес съм пратеник - ако ми позволите - на нашите съседи, които ни бяха врагове. Тук съм като пратеник на горещата надежда на един народ, който трябваше да понесе най-лошото, което може да причини историята и въпреки това остави отпечатък - не само в хрониката на израелския народ, а върху цялото човечество.

Заедно с мен днес тук са пет милиона израелски граждани - евреи, араби - пет милиона сърца, които бият за мира, и пет милиона чифта очи, които ни гледат с такива големи очаквания за мир. Дами и Господа, искам да благодаря, първо и преди всичко на гражданите на държавата Израел от всички поколения и с всякакви политически убеждения, чиито жертви и непрестанна борба за мир постоянно ни приближаваха до нашата цел. Искам да благодаря на нашите партньори - на египтяните, на йорданците и палестинците, които бяха ръководени от Председателя на Палестинската Освободителна Организация, Господин Ясер Арафат, с когото споделяме Нобеловата награда - които избраха пътя на мира и пишат една нова глава в историята на Средния Изток. (...)

Дами и Господа, позволете ми, да завърша речта си, като споделя с Вас една традиционна еврейска молитва, която се рецитира от моя народ в добри и лоши времена като символ на неговия дълбок копнеж: "Бог ще даде на народа си сила, Бог ще благослови своя народ - и всички нас - в мир."

Благодаря.

[Начало на страница]