Пиша на Вас като на някой, който е член на една раса, която е познала разочарованията и болестите, страданието и унижението на потиснатия народ. Историята на Вашата раса говори за това, колко напълно невъзможно е това, да утешаваш и укротяваш един народ с нещо друго, освен със свобода и самоопределение, когато у него е събудено желанието за свобода и самоопределение. Вашият народ гордо се изправи срещу ужасните дела на Непознатия, и предпочете непосилното предизвикателство и многобройните опасности, пред това да продължава да се примирява. И накрая излезе като победител от противоречията. Повече от всяка друга група от бялото общество, Вашият народ трябва дълбоко в себе си да знае, в случай, че уроците на старата и нова история не са достатъчни, че нищо не може да спре един народ, да извоюва свободата си; свободата, да бъде един народ, който може да върви с високо вдигната глава, чието човешко достойнство е уважавано, който може да поеме отговорност и задължения, които съпътстват свободата, към която се стреми с цялата си същност. За повечето чернокожи това никога не може да бъде осъществено в резерватите, за хората които са допринесли за благополучието на Южна Африка, която принадлежи на всички. За чернокожите е трудно да разберат, защо белите се определят като единствена нация, въпреки, че се състоят от гърци, италианци, португалци, французи, немци, англичани и т.н., докато от чернокожите искат да направят насилствено различни нации - нацията на Xhosas и Zulus например са етнически много по-близки, отколкото например италианци и немци от бялото общество. Всички ние заедно, бели и черни, принадлежим към Южна АФрика, и чернокожите никому няма да отстъпят нито парче от тази обичана земя, защото прекалено силно я обичат. Неотдавна смесен футболен отбор представляваше Южна Африка срещу един аржентински отбор, който беше гост. Южноафриканският отбор спечели убедително, и вероятно за първи път в историята на южноафриканския спорт южноафриканци от всички раси със силни викове подкрепяха също смесения отбор, заедно срещу общия противник.

И какво от това, биха казали някои. Само болно фантазиране ли е, ако в това прозирам, какво би се случило, ако всички южноафриканци заедно получат своята част от собствената им земя, така, че да са готови да се защитават срещу общ враг и въодушевено да се борят за своето благополучие?

Пиша на Вас, защото нашият посланик пред Обединените Нации, Господин Бота, обяви, че Южна Африка отхвърля расовата дискриминация. Това деклариране не зарадва само нас, а целия свят. За съжаление до сега почти не са на лице доказателства за това отхвърляне. Отстраняването на някои табелки от пейките в парка не означава истинско премахване на дискриминацията. Това са само повърхностни промени, които не засягат съществения живот на чернокожите. Съпрузи и бащи все още са отделени от любимите си, защото трябва да работят далеч от дома; това е една ужасна система, която беше осъдена от синод на Холандската Реформаторска църква като рак в южноафриканското общество, система, която има дълготрайни последствия за семейния живот на чернокожите и по този начин върху цялата стабилност на обществото, за което говорех преди това. Ние не откриваме тази така очаквана промяна, когато се огледаме, и видим препълнените училища в кварталите на чернокожите, недобрите условия на живот и абсолютно недостатъчните транспортни средства.

Пиша на Вас, за да отдам честта си на Вашите усилия за разсейване на напрежението и постигането на диалог. Много от нас жадуват да Ви подкрепят в тези Ви усилия, но честно казано не можем да го направим, докато напрежението в посока навън не е заменено от също така енергични мерки за разсейване на напрежението в посока навътре. Чернокожите са благодарни за всичко, което е сторено за тях, но сега те се борят за неизменното им право, да решават сами за себе си в съвместна работа със своите южноафрикански съграждани от всички раси.

Пиша на Вас, защото, като Вас, работя за истинското обединение и справедливост за всички и за мирния преход към справедливо и отворено южноафриканско общество, в което прекрасните богатства и благополучие на нашата страна ще бъдат разпределени справедливо. Пиша на Вас, за да Ви кажа с цялата убедителност, с която разполагам, че сигурността на нашата страна не зависи от военната сила, и не от това, че държавната полиция получава все повече правомощия, практически може да прави каквото й харесва, без да плаща за това пред нашите съдилища, съдилища, които в цял свят притежават непоклатимия авторитет заради своята обективност и правота. Затова ние изискваме, всички затворници да бъдат освободени или изправени пред съд, където да бъдат съдени, ако са обвинени в наказуемо деяние. В нашата страна битуват големи безпокойства относно това, че хора могат да бъдат задържани в затвора произволно за дълго време, често след това да бъдат освобождавани също така произволно, в последствие да бъдат оправдавани. Но това не ги предпазва от понататъшно преследване от страна на полицията. Защото дори когато съдилищата ги обявяват за невинни, често те продължават да бъдат наказвани чрез изгнание или домашни арести, или арестуване отново. Колко дълго според Вас един народ може да понася такава крещяща неправда и страдание? Голяма част от бялото общество, с цялото му благосъстояние, с техните привилегии, техните хубави къщи, техните слуги, тяхната походка, е изпълнена със страх и с чувство за несигурност. И това ще остане така, докато южноафриканците от всички раси не бъдат свободни. Свободата е неделима. Белите в тази страна вече няма да са свободни, преди всички части на обществото действително да бъдат свободни. Едва тогава те ще се радват на свободата, без да дават астрономически суми за тяхната охрана; огромни суми, които биха могли да бъдат употребени много по-смислено за благото на цялото общество, и които биха доказали в цял свят, че хора от различни раси могат да живеят в мир заедно. Ние се нуждаем едни от други, и чернокожите се опитаха, да покажат на белите, че няма да се хвърлят в морето. Колко дълго още те трябва да убеждават в това, за да постигнат пълно уважение? Казано е, търпението има край.

Пиша на Вас, защото изпитвам растящо и кошмарно опасение, че, ако скоро не се случи нещо голямо, кръвопролитията и употребата на насилие в Южна Африка ще станат неизбежни. Един народ може да търпи само до определен момент. Не повече. Историята на Вашия собствен народ, на която се спрях, доказва това, Виетнам го демонстрира, войната срещу Португалия го показа. Моля се на Бога, да се лъжа и да разбирам така погрешно историята, както положението на моята обичана родина, на моето отечество Южна Африка. Един народ, на който е причинена несправедливост и потисничество, трябва да избере отчаяни средства. Страхувам се, много се страхувам, че скоро ще стигнем до момента, от който няма връщане назад, когато събитията поемат своя ход, когато никой вече няма да може да предотврати това, да се стигне до едно кърваво решение, което е "твърде отблъскващо, за да може да бъде описано", за да цитирам Вашите собствени думи.

Изпитвам страх, защото имам известен опит с ужасите на насилието. Съпругата ми и аз прекарахме два месеца през 1966 в Ерусалим заедно с двете ни най-малки деца, където бяхме свидетели на растящото насилие между евреи и араби, което прерастна в шестдневната война. Аз бях в Адис Абеба, когато на улиците избухнаха безредици, началото на свалянето на династията на Haile Selassie. Бях в Уганда скоро преди прогонването на азиатците от страната и там изживях страха и ужасното развитие на събитията. Посетих Судан, по стечение на обстоятелствата след края на седемнайсетгодишната гражданска война, но можех да видя, какво е причинила убийствената война на населението и това, което то притежава. Посетих Нигерия и бивша Биафра (Biafra) и видях най-ужасяващото опустошение, което е настъпило след страшната гражданска война. Миналата година имах възможността, да говоря по време на Общото събрание на презвитерианската църква на Ирландия в Белфаст - и това, което видях, дълбоко ме разтърси. В Англия всеки ден виждаме по телевизията ужасни картини на плячкосване и разрушение, което във Виетнам е било ежедневие: деца, които крещят от мъчителните болки на изгарянията - от бомби от напал; цял един народ, бягащ панически, хора, които изглеждат така отчаяни и объркани, че ти идва да крещиш: "Има ли Бог на небето, който се грижи за нас?" Не, аз познавам насилието и кръвопролитията, и аз, както и много от нашите сънародници, не искам да имам нищо общо с него.

Но ние, чернокожите, сме изключително търпеливи и миролюбиви. Ние знаем, че политиката е изкуството на това, което е възможно. Не можем да очакваме, така да изненадате Вашите избиратели, че да загубите подкрепата им. Готови сме, да приемем някои красноречиви жеста, които биха показали, че желаете мирен преход. Първо: Приемете градските чернокожи като постоянни граждани в район, който е наречен Бяла Южна Африка, заедно с правото на свободна собственост. Тогава те ще притежават своя дял земя и няма да бъдат склонни да се обединяват с хора, които искат да разрушат страната им. Действително тогава те биха били готови да умрат, за да защитят своето отечество и своето рождено право. Второ: Отменете паспортните закони, които доказват на чернокожите повече от всичко друго, че те са граждани от трета степен в своята обичана страна. Трето: Наложително е свикването на Национално събрание, което да се състои от действителни водачи на всички различни групи (това означава лидери, които са признати като такива от по-голямата част от обществото), за да се направи опит, да се предизвика едно разумно развитие на Южна Африка в едно нерасистко, отворено и справедливо общество. Твърдо съм убеден, че Вашата водеща позиция е неоспорима, и че на Вас практически се издава бланко-чек от страна на белите избиратели, така че няма защо да се страхувате от така наречен обратен удар от страна на дясното крило. Ако именно мерките, които предлагам, не бъдат приложени скоро и не се спре бързото влошаване на ситуацията, скоро няма да има дясно крило, от което да се страхуваме - нищо няма да има.

Пиша Ви това писмо по време на едно тридневно духовно завръщане в Йоханесбург, където в атмосфера на дълбока тишина, чрез божия служба и молитва и ежедневни вечеринки, се опитваме да сме по-близо до Бога и да открием, какво е Божията воля за нас и към какво ни води Светия дух. Беше във време, в което, както ми се струва, Бог раздвижи нещо в мен, и аз написах това писмо.

Надявам се, колкото може по-скоро да ми отговорите, защото бих искал да направя тази кореспонденция достъпна за пресата, преди това разбира се с Вашето съгласие, за да може нашите хора, черни или бели, да знаят, че ние от наша страна сме направили всичко, което е по силите на човека, за да изкажем своя апел, не само към обикновените хора от бялото общество, а и към най-висшата политическа фигура в страната, за да изкажем сериозно предупреждение, което се съдържа в писмото ми. Всичко това извира от дълбоката обич и грижа за моята страна. Скоро ще стана епископ на Лесото и тогава ще резидирам в моята нова епархия. Но съм твърдо решен - и съпругата ми ме подкрепя в това решение - да запазим нашето южноафриканско гражданство, независимо от това, колко дълго ще останем в Лесото.

Нека Бог Ви даде прозрението, да ни чуете, преди да е станало твърде късно, и нека да Ви благослови Вас и Вашето правителство, днес и завинаги.

Ако смятате, че може да е от полза, с удоволствие съм готов, да се срещна с Вас и да обсъдя въпросите, които засягам тук, на четири очи, както казват белите.

Откакто предишната година дойдохме в тази катедрала, всеки петък отслужваме служба, в която се молим за справедливост и обединение в тази страна. И по време на всички служби в катедралата ние се молим:

Господи, благослови Африка,
пази децата й,
води господаря й и
дай му мир,
по волята на Исус Христос.
И:
Господи, направи ни оръжия на твоя мир, където има омраза, да сеем любов, където има болест, опрощение, където има отчаяние, надежда, където е тъмнина, светлина, където има тъга, радост.
Боже, направи така, че да не се стремим към това да бъдем утешавани, а да утешаваме, не да бъдем разбирани, а да разбираме, не да бъдем обичани, а да  обичаме: защото когато даваме, ние получаваме, в прошката ни се прощава и на нас, в смъртта се раждаме за вечния живот.
Амин.
И ние вярваме в това.

С дълбоко уважение, Дезмонд Туту