|
|
|
|
Всеки път, когато алжирска жена се изправя, за да защити правата си, зад нея се изправя мъж, който пита: Какво всъщност искаш, нима искаш да станеш като европейките? Нашият отговор гласи: Ние искаме да станем като Kahina! Kahina е била алжирска владетелка през седми век. Тя не е всявала страх и ужас в страната си, както правят мъжете днес. Бихме искали, народите на Запада да прочетат поне историята ни, преди да отсъждат каквото и да е за нас. Ние страдаме от расисткото убеждение, че универсалността е подчинена на географските граници и не притежава еднаква валидност навсякъде. [...] Естествено, не може да се молим на Запада да свърши нашата работа в борбата ни за намаляване на жертвите на ислямския фундаментализъм. Но в нашата борба срещу потисничеството на жените в ислямските страни ние имаме нужда от помощта и подкрепата на европейските страни. През последните години в Алжир се стигна до стотици хиляди жертви, между които много жени, журналисти, обикновени хора; и хиляди изтезавани и изнасилени жени. През последните осем години от ислямистки групировки са отвлечени 2 084 жени, без някоя международна организация да изрази протест срещу това. Още по-лошо: Алжирка няма право на политическо убежище в Германия, когато е преследвана от GIA, въоръжените "войници на Бога", защото в случая заплахата не е отправена от държавата. А нейните преследвачи получават убежище, защото ако се върнат в родината си, ще получат смъртно наказание. И с това нещата не свършват: Дори жени, които се преследвани в силно религиозна държава получават отказ за политическо убежище също под предлог, че това преследване е обосновано културно, а не политически. Един ден прочетох в "Le Monde", че Taslima Nasrin заслужава своята съдба, като е застанала срещу религията в една развиваща се страна. [...] Аз съм алжирка, живея в Алжир и съм депутат в Народното събрание. Горда съм, че съм избрана от сънародниците си с убеждението, че съм демократ и не съм религиозна. На това градих избирателната си кампания. Но аз мога да бъда избрана и да не притежавам и най-елементарните права. Защото според действащия закон, който не е създаден от фундаменталисти, а от Алжирската република , като жена аз нямам право на активно участие и глас. През 1984 година алжирският парламент прие нови семейни закони [...]. Според тях мога да участвам като алжирски депутат в парламента, но в личния си живот оставам с ограничени възможности. Полигамията е разрешена законово, и на практика всеки мъж може да лишава жена си от правата й. Ако искам да се омъжа, не мога сама да взема решение за това, вместо мен решението трябва да вземе моят 74-годишен баща. Ако той вече не е жив, брат ми или чичо ми решават, дори и друг по-малък на възраст мъж-член на семейството може да вземе това решение; същото се отнася и за това, дали мога или не мога да пътувам в чужбина.Благодарение на историята ни и на общата борба на мъже и жени срещу френското колониално господство, в Алжир имаме относително силно женско движение. Но дори и то не беше в състояние да предотврати отнемането на правата на жените двадесет години след освобождението на нашата страна. [...] За да се защитят правата на жените се нуждаем от демократични международни организации - в противен случай нямаме шансове срещу злото. Не само алжирските, но и суданските, ирански и афганистански жени знаят много добре за какво точно говоря: те прекалено добре познават ужасите на "Божиите държави". Но сами, без подкрепа, без защитниците на правата на човека и правата на жените от западните страни, ще изгубим тази борба на живот и смърт. [Превод: Antje Görnig; първа публикация в EMMA, 1/2000] |
|
