В настоящия текст Ernst-Otto Czempiel разяснява влиянието на международното право като мирна стратегия, но очертава и границите на тази стратегия, които са зависими от разбирателството между държавите. Към особените постижения на международното право спада кодификациията на човешките права.

Да бъде кодифицирано правото не означава то да бъде създадено. Затова международното право често бива упреквано, че то описва и консервира статуса на не-мира. Това е правилно и основателно само при определени условия. В действителност би имало малко смисъл, да се постулират чисти идеали. Тъй като в международната система не съществува санкционираща и правораздаваща инстанция, международното право може само да установява това, което се счита от страните като участници в системата за общовалидно. Писменото фиксиране на напредъка представлява един допълнителен напредък в това развитие.

Международното право няма ли и други, собствени и въздействащи върху мирния процес постижения? Първото постижение е въвеждането на модела на решаване на конфликти чрез решение на съдебна комисия в международната политика и със създаването на Постоянната съдебна комисия 1899, Постоянния Международен съд от 1920 и инстанциите на IGH.

В понататъшното развитие на международното право естествено място намират и политическите интереси: например пацифизма на 19 век, който съществено поощри процеса на създаването на международните съдилища и съдебни комисии; Третият свят, който въведе правото на развитие в международното право. С понятието за международно право, което тук е съвсем сбито представено, се имат предвид множество актьори: държави, групи по интереси, науката за международното право. Те се интегрират в опита да ограничат, или премахнат, употребата на насилие в международната система чрез установяването на правов ред. (...)

Най-значимото постижение на международното право се съдържа в придружаващата мирния процес кодификация на неговите отделни стадии. Като основател на международното право се счита Grotius (1584-1645), като създател на първата обширна кодификация на съществуващото мирно и военно право, около 100 години преди него с това се занимава домениканеца de Vitoria und, малко по-късно, испанецът Jesuit Suarez (1548-1617). Те тримата, предимно Grotius, обосновават международното право на Новото време, като го превръщат на основата естественото право в ред на връзките между развиващите се териториални държави. (...)

Ключовото понятие, върху което се осланя международното право на Новото време, е редът. Той не може да предизвика премахването на войната, но поне нейното "подхранване" (Carl Schmitt). Редът без съмнение помогна за установяването на мира като не-война. След като войната беше ограничена и подчинена на контрол, намаляха ужасите, които носеше със себе си необузданата употреба на насилие. Войната се превърна в признато средство на политиката, което е приложимо в ограничени начини и по този начин може да въздейства успешно. Неговото прилагане кодифицира класическото международно право, което беше валидно до Първата Световна война. То не съдържаше мирни стратегии в буквалния смисъл, а регулираше войната като средство. По този начин се отразяваха интересите на териториалната държава и на абсолютизма, които бяха насочени по-малко срещу унищожаването на страни и хора, отколкото срещу техните привилегии.

За това могат да се използват не само насилствени, но и ненасилствени средства. Международното право на Новото време разви преговорите (colloquium), споразумението (compromissum), също и жребия (lors). Най-важното от тези средства беше споразумението, или компромисът. Все пак неговото тогавашно мирно-стратегическо значение не трябва да бъде надценявано. Когато дадено споразумение не се е постигало по мирен начин, на разположение като приемлива алтернатива е била войната.

Неговата позиция като „ultima ratio regis“ в ius publicum europaeum беше безспорна. Държавите и живеещите в тях хора бяха частна собственост на князете, чиито връзки помежду им бяха уредени от международното право. Князете създаваха държавата, а не я олицетворяваха - както е изразено от Лудвиг XIV в неговата класическа формула.

По този начин международното право беше въведено и утвърдено като стратегия. Международните връзки на развиващото се Ново време, доколкото те бяха с политически характер, се осъществяваха между князете. Обществената среда беше засегната от това, но само частично. Дори войната се разпростираше не върху цялата страна, а само върху отделни части. От друга страна, погледнато от страна на развиващите се икономически връзки и търговски обмен, почти не съществуваха значими сблъсъци между обществените слоеве. Почти до 19 век конят е бил най-бързото транспортно и комуникационно средство. Това от друга страна е ограничавало упражняването на властта на абсолютизма; но с оглед на политическото развитие на системата той напълно овладява своите подчинени. Само на една такава управленско-социологична основа мирът и войната можеха да застанат равноправни едни до други в политическото и правово разбиране на Новото време.

Това не се промени дори и с Френската революция, която замести суверенитета на князете с този на народа. На първо време тя подсили външно-политическите компетенции на политическата система. Политическите системи представяха интересите на държавата спрямо другите държави и изискваха създаването на йерархия в управляващата среда за гарантиране на сигурността. Управлението сега трябваше да бъде функционално обосновано. Чрез предизвиканото от Френската революция превръщане на отделните хора в субекти на политиката се стигна до повишаване на изискването за запазването на съществуването на всеки отделен човек. Това гарантиране на съществуването първоначално беше подчертавано в изключителни случаи на война, когато защитата от страна на държавата вървеше заедно с изикванията на държавата към отделния човек; това беше разширено ius in bello. Но това изискване се разпространи през 19 век върху целия политически спектър. Това беше причината да се премахне равнопоставеността между войната и мира, мирът да бъде обявен като първично задължително състояние на международната политика и в крайна сметка да бъде делегитимирана употребата на насилие в международната система.

Този процес на демократизация, който беше предизвикан от Френската революция и през 19 век бавно набираше скорост за да се ускори през 20 век, въпреки, че все още не е приключил, ясно се отразява в развитието на международното право. Парижката декларация за морските права от 1856 година разшири ius in bello и по този начин се превърна в рожденният миг на хуманитарното международно право. Тук за пръв път става ясно - и в последствие се прояви и при първата Женевската Конвенция на Червения кръст от 1864 и преди всичко при Haager Landkriegsordnung от 1907 -, че всеки човек притежава елементарни права, които не могат да бъдат нарушавани от държавата, а трябва да бъдат зачитани от нея. (...)

Съпровождащото демократизирането възникване на пацифизма през 19 век все по-категорично изискваше отказа от войната и заместването и с мирни средства на изглаждане на конфликтите. Дори и все пак не предивзикано, но поне повлияно от нея, в края на 19 век с установяването на постоянния съд за пръв път беше инстуционализиран метод на лишено от насилие уреждане на конфликт. В кроя на Първата Световна война се направи еднозначния политически извод и "свободата да се води война" не изцяло, но в значителна степен беше ограничена. Тя беше заместена от мирни начини на уреждане на противоречия.

По този начин класическата фаза на международното право стигаше до своя край. Войната и мира вече не стояха едни до други като равнопоставени състояния на международната система; съюзът на народите апелираше за вземането на "мерки, които са подходящи за ефективното запазване на мира между народите" (член 11). Линията на развитие на международното право продължи през проекта на Женевския протокол от 1924 година до Kellogg-Pakt от 1928, който формулира като заключителна фаза отказа на държавите от войната като инструмент на националната политика. Пактът беше по-скоро с принципно, отколкото с практически-политическо значение, като той не целеше преследваната още при Женевския протокол връзка между отказ от насилие и мирно решаване на конфликт. Но той документираше промяната в съзнанието и сигнализираше края на ius ad bellum.

Приносът на международното право за развитието на мирните стратегии не се съдържа само в кодифицирането на договорените споразумения между държавите. Сама по себе си тази функция е достатъчно важна. Тя предотврати възможността да се падне под постигнатото вече ниво на модел на решаване на конфликта или той да бъде забравен и занемарен. Така например Хартата на Обединените Нации дискриминира всеки опит "през задната врата" отново да се въведе употребата на насилие за "справедлива кауза", например за национално-освободителна война, както и завръщането към изпреварената концепция на bellum iustum.

Но международното право кодифицира не само договорените споразумения между държавите, или консенсуса между тях. То направи и опит, да образова вътрешно-държавните институциите в международното уреждане на конфликти. Те привлякоха вниманието върху себе си по време и на двете конференции в Хага, по времето на Обществото на народите и в началото на Обединените нации, но оттогава видимо бяха занемарени. (...)

Понататъшното развитие на международното право чрез формулирането на новите принципи и норми, особено ясно е изразено в приноса на науката на международното право за установяването на човешките права като международно валидно право. Те бяха споменати и в устава на Обединените Нации: в увода, в член 1, абз.3, и накрая в член 13 на Хартата. На 10 декември 1948 година те бяха публично оповестени от Обединените Нации в Общата декларация на човешките права. Нейното превръщане в задължително международно право се постигна едва през 1976 година, когато в сила влязоха двата Пакта за човешките права за гражданските и политическите, както и за икономически-социалните. Поне за подписването на тази конвенция по този начин човешките права се превърнаха в общовалидно право, въпреки тяхното съблюдаване от отделните държави.

Произтичащите от това ограничения са значителни, особено чрез установяването на практическото зачитане на човешките права. Също така значим обаче е и напредъкът, който беше постигнат чрез тези конвенции. Той документира съществуването на едно правово съзнание, което пресича общата, вертикална структура на международната система и суверенитета на държавите. В него отделният човек се е превърнал в субект на политиката със своите недостижими от държавния авторитет права и изисквания.

Те са израз на това, че при всички социо-културни различия съществуват основни политически интереси, които са общи за всички хора по света. Това, че се стига до израз на собственото мнение показва новото политическо пробуждане на човечеството и това, че се е образувала една основна политическа норма, която изисква да бъде зачитана в целия свят. Тя представлява едно от най-големите постижения на международното право и неговите изследователи и създатели. Променените норми променят съзнанието и по този начин оказват, макар и индиректно и не продължително, влияние върху поведението; по този начин те допринасят за съществуването на мира.

От друга страна кодификациите на международното право и неговото понататъшно развитие не трябва да бъдат надценявани. Основните причини за това вече бяха посочени. Международното право е и остава право на консенсуса, който зависи от това, да бъде приет от страните-участнички. Неговият успех за мира е толкова голям, колкото допуснат самите държави. Тяхно е решението за това, дали и в каква степен международното право може да повлияе върху мира.

[от: Ernst-Otto Czempiel: Мирни стратегии, Системен обрат чрез международни организации, Демократизация и икономика, Paderborn 1986, стр. 64-71, 80-81]

[Начало на страница]

Теми:  Права на човека  I  Примери  I  Демокрация  I  Партии  I  Европа  I  Глобализация  I  Обединени Нации  I  Уст. развитие

Методи:    Политическа дидактика    I    Мирна педагогика    I    Методи

     

Тези Online-материали за политическо образование са разработени от agora-wissen, Сдружение за разпространение на знания чрез нови медии и политическо образование, Щутгарт. Моля, обръщайте се към нас при въпроси и забележки.