Притчата за слугата и Четвъртата власт

Имало едно време една демократична страна с две големи партии, които господствали в парламента. Всички наричали парламента Първата власт. Мъдреците на партиите излагали своите идеологии в хубави програми като послания за народа. И когато дошло времето, народа избирал най-добрата програма; и тази партия получавала властта за четири години и управлявала така, както е обещала. Правителството се наричало Втората власт, и за да бъде всичко както трябва, като Трета власт е била съдебната, която внимавала за това, да няма никакви измами.

За да може гражданите в градовете и провинциите да научават за управленските дела и да могат да преценят предложенията на опозицията в парлмента, е имало преса. Този посредник е служел на политиците за предаването на техните новини и послания. Служещите медии са били своего рода прислужници, наречени и слуги на политиката. Разбира се, те понякога с удоволствие надниквали в кухнята на своите годподари, и това било наречено коментар. Но всеки знаел точно, какво е служба, а именно новината, и какво е ракия, а именно мнението. На кратко: Медиите се определяли като хронисти и вестители, като демократични стражи и понякога като дворцовите шутове в това царство. Така те с гордост се наричали Четвъртата власт, въпреки, че това не е било писмено утвърдено в конституцията.

Толкова за хубавата притча от златното време на демокрацията, когато всичко е било така просто. Правителството управлява, опозицията е срещу това, а пресата докладва за »all the news that fit to print« (това гласи прословутото мото, което стои всеки ден на първа страница на New York Times ), за да знае публиката, какво е положението. Действителността днес? Не, грешка: дебатите за действителността днес? Партии в криза, правителства инструментализират медиите. Медиите смесват мнението, новината и забавлението; те се интересуват само от своите печалби и рейтинг. Съществува "чеков" журнализъм, политици говорят и за "свински" журнализъм. Медиите докладват само за личности, спектакли и скандали, за това, което се нарича символична политика, но не и за действителния свят. Те поддържат дори някои новинарски редакции, но тези редакции трябва да носят информация. Съдилищата са безсилни пред всичко това, или отсъждат неподходящи присъди. Публиката бива манипулирана и лъгана, от всички страни. Вече не е далече времето, когато не само »Mr. Chance«, както се смята в популярния филм, ще бъде в състояние да "премахне" неприятни ситуации от действителността с едно превключване на дистанционното управление.

Какъв е морала през историята? Не се доверявай на старите притчи! Както на приказката за пресата като верен слуга, така и на властната Четвърта власт и говорителя на гражданите. И двете форми никога не са съществували в идеално състояние (...). Винаги всичко е било много по-сложно. Трябва да се подхожда със съмнение и при някои нови научни митове за бъдещата мулти-медийна власт и  политиката в кибер-пространството на CNN и Берлускони. Един поглед върху медийната история показва, че един Бисмарк не се държи по-малко виртуозно в медийната манипулация, и че един Макиавели по принцип също така добре е знаел всичко (и го е написал в »Principe«).

(...) Символичната политика в никакъв случай не е нещо ново (...). Искам да насоча вниманието върху многото важни, малки, конкретни промени. Действителните революционери са по-рядко явление, отколкото смятат протагонистите. Какво всъщност действително се случва между партии, медии и публика?

Четири модела

Тяхната основа гласи: Кой определя актуалния политически дневен ред? Партиите, медиите или самата публика?