(...) Демокрацията (...) живее от борбата на мненията. Във всички обществени сфери, в семейството и училището, както и в съюза и предприятието, тя се нуждае от социален климат, който благоприятства откритата дискусия на различните мнения. Изразяването на собствено мнение трябва както да бъде приемано търпеливо, така и да бъде поощрявано, както и вечните въпроси "защо?" и "поради какво?". Не лишени от аргументи и основания забележки, а разумни аргументи трябва да определят действията, които никога не трябва да бъдат лишавани от критика (...).

Ясно е, че едно такова духовно противопоставяне трябва да бъде разглеждано публично. Малко би било от полза за опозицията, ако тя отправя критиката си срещу управлението само при затворени врати. Нейните аргументи биха се лишили от въздействие, защото опозицията е в състояние да окаже натиск само, когато може за въздейства върху избирателите, само чрез открита критика срещу управляващите. Едва, когато за управляващите е налице заплахата от решението на избирателите, те ще приемат сериозно предупрежденията на опозицията и ще възприемат ролята на избираеля като съдия между управляващи и опозиция. Тъй като избирателят е действителният адресат на съревнованието между партиите, всички партии също ще се стремят да го спечелят. Ето защо предпоставка за действаща опозиция е шанса за свободното представяне на собствени убеждения. Обратно правителството и управляващата партия са принудени да участват активно във формирането на общественото мнение по смисъла на техните идеи и убеждения в борбата за техните постове.

Функцията на контрол, критика и активност не е присъща само на парламентарната опозиция, а на цялото общество, в което се формира общественото мнение. Обществено в случая означава на първо място, че всеки може да участва във формирането на мнения, и че тези динамични процеси не трябва да протичат тайно. Всеки трябва да има възможността да събира информация и да дава своя дял в оформянето на общественото мнение. От друга страна понятието обществено мнение включва и това, че тези обществени, а не лични проблеми, са обект на внимание. То се занимава с »res publica« в най-широк смисъл. Към публичността принадлежат по тази причина всички граждани, които милеят за обществото, изразявайки публично своите мисли, критика, предложения, отрицание и съгласие, и стремящи се по този начин да окажат политическо влияние. По този начин те сформират общественото мнение. Но тъй като обикновено в плуралистичното общество са на лице множество различни мнения относно обществените дела, никога не може да се говори за единно обществено мнение, а само за обществени мнения.

[Начало на страница]

Именно в съзнателното противопоставяне срещу държавния апарат проличава демократичната структура на такава общественост, която е открита за всеки. При демокрацията всички имат правото на свободно образувано мнение по отношение на политиката. С това не се има предвид само, както вече изрично беше подчертано, че отделният човек може да има собственото си мнение. Личното мнение в много по-голяма степен е основа за активно участие в обществените работи (...).

Правото на свободно формиране и изразяване на мнението е в тясна връзка със свободата на обединението с други, както и със свободата на пресата и радиото. Тези права придобиват политическото си значение чрез това, че без тях не може да се реализира правото на участие във формирането на общественото мнение. Защото отделният човек не може сам, така да се каже чрез устна пропаганда, да придаде израз и тежест на своето мнение в процеса на формиране на общественото мнение. Неговото мнение става политическо, когато е подсилено от вестници, радио и телевизия. Без инструментариума на средствата за масова комуникация в големите държави не е възможно да се стигне до общественото противопоставяне и дискусия. По този начин индивидуалното право, да участваш в общественото мнение, се следва от изискването, средствата за масова комуникация да са свободни от държавна намеса. Управляващите не трябва да имат възможността, да се намесват в свободното оформяне на вестници или радио- или телевизионни програми. Не може да бъде отнета възможността на едно правителство, да пояснява и представя своята политика чрез средствата за масова комуникация, но то трябва да го прави като партньор заедно с другите в процеса на формиране на мненията и без да има претенциите, че има превъзходство пред другите. Когато се изказват управляващите, опозицията също трябва да има възможността да вземе думата.

Но чрез умереността на правителството и забраната за цензура в никакъв случай свободата на пресата не е застрахована. Публичните инстанции също трябва да гарантират, че няма да развият монопол върху мнението в обществената сфера. Защото опасността от модерните средства за масова комуникация е очевидна. Те позволяват достъп до огромен брой слушатели и зрители, без всички те да имат еднакъв достъп до такива средства за масова комуникация. Малко са тези, които имат необходимия капитал, за да издават сами вестник. (...) Техническите причини винаги са водели до силна концентрация при вестникарските издания, като по този начин чувствително се ограничава многообразието от мнения, които са представени в различните органи на пресата.

Този процес е невъзвратим. Добрите вестникарски издания трябва да имат определен размер. Но законодателите трябва да избегнат възможностите за образуване на монополи; там, където те вече съществуват, те трябва да бъдат контролирани. Държавата трябва да гарантира това, във вестникарските редакции  да има гаранции за свободата на мнението и участието на редакторите на основание на съответните статути и правилници. (...) За щастие чрез новите печатни и копирни средства значително се повиши броя на регионалните и локални печатни органи, като по този начин се подобриха възможностите за по-разнообразни политически информации и коментари. Разпространението на копирните автомати в този смисъл е политическо средство от първи ранг (...)

[Начало на страница]

Още по трудно е избягването на образуване на монополи в сферата на радиото и телевизията. Необходимият капитал и техническите средства на тези медии не правят възможен достъпа до радио-вълните и телевизионните екрани на всяка група, което е по-възможно на пазара на печатните издания. Затова навсякъде в тази сфера са създадени законови правила, чрез които трябва да се гарантира това, всички съществуващи мнения в обществото да бъдат чути и видяни по съответния начин. Именно в сферата на радиото и телевизията формирането на мненията трябва да протича плуралистично и е необходим особен надзор спрямо манипулации на съответните властващи групи (...)

Тези, които искат да използват правото си на свобода на мнението, трябва да имат шанса да стигнат до информациите, необходими за това. Човек може да си създаде собствена преценка само, ако е добре запознат със съответния проблем. Тези, които приемат пълнолетните граждани като участници във формирането на мнението и ги акцептират като суверенни носители на държавна власт, трябва да ги информират и за съществуващите политически решения. Това е втората страна на свободата на мнението и пресата. Всичко, което предизвиква обществен интерес, и което гражданите трябва да знаят, трябва да бъде обсъждано в публичното пространство.

Това, което е от обществен интерес, никога не може да бъде точно дефинирано и предварително разграничено. Тук роля игрят вкуса, стила и самодисциплината на журналистите, както и законовите определения. Със сигурност понякога ще се стига до злоупотреби, например когато личният живот на даден политик се разголва с всички подробности пред публиката. Срещу най-големите злоупотреби съществуват законовите правила за защита на личната чест. Когато се залага на обстойната информация, не трябва да се забравят и някои опасности, които могат да се появат при злоупотреба със свободата. Трябва да се избягва прибягването до цензурни предписания срещу подобни ситуации, защото по този начин лесно може да бъде разклатена цялостната свобода на словото в нейните основи. Защото, както пише Карл Ясперс, "не е ясно, дали истината се осъществява в свободата. Но е ясно, че при цензура тя се изкривява".

(...) Само при такива условия може свободно да се формира обществено мнение и да се осъществява контрол, критика и активност. Само в едно функциониращо общество всеки поотделно може да си създаде своя основателна оценка и да стане деен, да придобие своята политическа тежест в и извън изборите. Демокрацията и свободната обществена дискусия на различни мнения са двете страни на едно и също нещо.

(...) Мненията вече почти не се образуват спонтанно, те все по-често се създават. Правителство, партии и съюзи вършат "обществена дейност". Поради това плуралистичното общество познава едно многообразие от обществени мнения, които често са противоречиви. Тези, които излизат винаги с претенцията, да представят общественото мнение, и с тази претенция да придават на политиката съвсем определени насоки, само будят подозрение, че искат да придадат на собствените си интереси неоснователна тежест, позовавайки се на общественото мнение. Едва в един истински диалог между противоречивите мнения би могло да се образува нещо като единно обществено мнение.

[Начало на страница]

Ръководните линии на политиката в плуралистичното общество естествено рядко се формулират в публичната дискусия или рядко се създават от едно единодушно обществено мнение. Те много повече възникват като израз на серия от компромиси, които трябва да бъдат намерени между обществено-политическите сили.

В днешно време парламента вече не е просто събрание на отделни дискутиращи хора, както е видян през погледа на гражданската теория, които в процеса на свободна дискусия трябва да намерят най-доброто решение за всички, а последна инстанция, където се фиксират компромисите между обществените сили и изискванията на обществото (...). Днес публичността вече не се владее от дискусиите на политически заинтересувани индивиди, а от официозната позиция на правителството, партиите и съюзите. Но действителните решения се вземат не на пазара на подобни демонстрации, а все по-често се вземат при затворени врати, като на обществеността се предлагат само готовите решения. Въпреки това, често значителната тежест на отделни политици (...) или значими публицисти и коментатори върху формирането на общественото мнение не трябва да бъде подценявана.

(...) Само един режим, който се подчинява на обществеността, приема на сериозно своите граждани. И понеже в днешно време партиите и съюзите са участници в публичната власт, те също са принудени да приемат публичността. Днес вече не трябва да се дискутира само на ниво избиратели и в парламента, а преди всичко между и в рамките на партии и съюзи, граждански инициативи и социални движения. Разбира се, модерната демокрация в никакъв случай не е подсигурена единствено от натиска за публичност.

(...) Ето защо демокрацията, съюзите, партиите се нуждаят от общественост, която е от обща полза, и от изразените в тази общественост обществени мнения. Тук пресата, радиото и телевизията осъществяват основната си функция за демокрацията, която могат да реализират само, когато те изразяват обществените спорове и многообразието от възможни мнения. В едно такова публично пространство гражданинът сам сътворява общото и демокрацията намира потвърждението си сред народа. Публичността е инструмента, който прави възможен контрола на всички политически власти. Обществото, което се радва на принципното съгласуване на обществените инстанции и общественото мнение, е намерило тази демократична основа, върху която може да се прави свободна и трайна политика.

[от: Валдемар Бесон/Готхард Яспер, Моделът на модерната демокрация. Основни елементи на свободното държавно устройство, Бон 1990]

[Начало на страница]