Ключова точка на всички конституционни дебати във Великобритания, заедно с балансиращия принцип за съблюдаването на парламентарните закони от  правителството (Rule of Law), е вторият основен конституционен принцип, доктрината за парламентарния суверенитет. Според класическата формулировка на английския конституционен теоретик Albert Venn Dicey (The Law of the Constitution, 1885), този принцип означава, че парламента има правото, да приеме или отхвърли какъвто и да е закон, и че освен парламента няма друга колегия или личност, която има законовото право да променя или пренебрегва парламентарни решения. Това завоевание на Glorious Revolution от 1688г. днес се е превърнало в основа на демократизацията на британската политическа система, а при Маргарет Татчър, както смятат нейните критици, отвори пътя назад към авторитарната държава. Подобен упрек в никакъв случай не е отправен генерално към парламентарната демокрация в страната. Той в много по-голяма степен се позовава на простия факт, че във Великобритания още не е направена стъпката от парламентарен суверенитет към народен суверенитет. "Републиканската мечта" на Френската Революция за суверенитет на народа, която пусна корени на Европейския континент и намери израз в постоянно възвръщащите се формули, че цялата власт произтича от народа, вече не е кошмар за британските конституционни реформатори, за разлика от тогавашната английска реакция през 1789г. Те искат да освободят отделните британци, най-малко от гледна точка на индивидуалните права, от техния статут на подчинени (subject to the Queen). Британецът трябва да се превърне в гражданин на държавата със своите правомощия, които го защитават от произвола на случайни парламентарни мнозинства.

Проблемът, че парламента, и по този начин de facto долната камара е единственият извор на легалност и легитимност в политическите действия, се изостря от това, че през 20 век партийната твърдост се превърна в структурен признак. По този начин парламентът е изправен пред една неразрешима дилема. От една страна, поради липса на писана конституция, той е единствената опора за ориентацията на общественото благо и единственият защитник на британската демокрация и индивидуалните свободи. От друга страна фракцията на мнозинството на долната камара се стреми към налагането на предвидените от правителството селективни и партикуларни политически инициативи, за които не съществуват като бариера никакви конституционни гаранции както за отделният гражданин, така и за политическите институции извън парламента. Не само на шега от някои британски конституционни теоретици се казва, че кралицата би трябвало да подпише собствената си смъртна присъда, ако суверенният парламент реши така.

[от: Роланд Щурм: Британската общественост днес; в: Гражданинът в държавата 41, 4/1991]

[Начало на страница]