Политическите партии във Великобритания, за разлика от повечето континентално-европейски държави, не са първоначално продукт на настъпващата демократична епоха. В края на 17 век заедно с Вигите и Торите възниква една рудиментарна двупартийна партийна система. Тя намира своите корени в конституционните конфликти между династията на стюартите и парламента. Тези борби за власт намират своето разрешение в революцията от 1688-89г. в полза на парламента. Вигите, които намират подкрепа предимно в лицето на група от големи земевладелци, търговци и свободни църковни общини, застават, формулирано накратко, зад правата и претенциите за власт на парламента, а Торите за правата на короната, в която те виждат действителния център на политическия живот в страната. Затова не е случайно, че Вигите представляват след конституционния обрат през 1688-89г. за дълго време естествената управляваща партия в страната, докато Торите потъват за десетилетия в политическа изолация.

Всичко това носи последствия за разбирането за политическите партии и избори, които се проявават и в настоящето. Не, че поради тази причина във Великобритания няма и няма да има анти-партиен афект и партийна досада. "Никое друго изказване не би могло да предизвика по-голямо одобрение в общественото събрание, отколкото декларирането: Това, Господин Президент, не е партиен въпрос, и аз нямам намерение да го разглеждам от позицията на партията", това отбелязва например Сидни Лоу през 1906г. в неговата класическа творба относно британската правителствена система. Спецификата относно Великобритания се състои много повече в това, че политически партии, дори и когато те са определяни не съвсем положително, а по-скоро несантиментално и дори цинично, от един доста по-ранен етап са признати като неотменни функционални предпоставки на парламентарната правителствена система. »I believe«, казва Дизраели през 1872г., »that without party Parliamentary government is impossible.« По този начин той стига до убеждението, което се налага най-късно към средата на 19 век, след като в края на 18 век са съществували опити за разграничаване на понятието party от негативно наситеното значение на понятието faction.

За разлика от продължилото дълго време в Германия разбиране, политическите партии във Великобритания, изразени с техните цветове и нюанси, се разглеждат на първо място не като съставна част и израз на обществото, а на първо място като инструменти на управлението и господството, които правят възможно едно стабилно управление и трябва да излъчват подходящи политически водачи. Тази обществена функция на партиите, която излиза извън конституционните граници, е само политически-културна, тя не е правово подплътена. Тогавашните политически партии във Великобритания притежават, както и днес, правовия статус на частни доброволни обединения. Именно поради това им е предоставено и правото сами да определят вътрешната си структура. Тук трябва да се отбележи и това, че едва от по-ново време е разрешено, на изборния формуляр да е отбелязана и партийната принадлежност заедно с името на кандидата. В действителност отдавна не съществуват основателни съмнения относно това, че в крайна сметка не се избира една партия и една личност, при все, че въпреки цялостното американизиране на изборните борби се счита, че нивото на избирателните райони, на което както и преди се състои провеждано с традиционни средства съревнование за всеки глас, и днес играе една доста по-голяма роля, отколкото в повечето европейски съседни държави (...)

Към съхраненото и до днес историческо наследство принадлежи и основното убеждение, че party government в модела-Westminster, както формулира конституционният теоретик Джеймс Брус, "съществуването на две по-големи партии, но не повече", е предпоставка за образуване на партия на мнозинството, която определя правителството, и партия на малцинството — His Majesty's Loyal Opposition — която представлява бъдещото, намиращо се в състояние на очакване управление.

Традиционно обвързана с това разбиране е преференцията на мажоритарното избирателно право, което се счита за необходима предпоставка за една двупартийна система, на която е чужда принудата към партийна коалиция. В действителност погледнато по-обстойно, връзката между двупартийната система и относителното мажоритарно избирателно право в историята е по-скоро случайна. За мажоритарна избирателна система в днешната й форма, относително мнозинство в изборните райони-"един кандидат", може да се говори едва след 1885г. Относителен мажоритарен избор в избирателни райони-"двама или трима-кандидати", което преди 1885 е по-скоро правило, отколкото изключение, има подобно въздействие, както при пропорционалното избирателно право.

[от: Карл Рое: Партии и партийна система; в: Ханс Кастендийк, Обзор Великобритания, Бон 1994]