Партийната система на Великобритания се счита за моделът на двупартийната система. Нейните основни признаци, както и съществуващите партии са представени в следния текст. В текста ще намерите линкове към интернет-страниците на най-важните партии. По-нататъшни раздели се занимават със следните аспекти:

Във Великобритания не съществува партиен закон. Партиите се разбират като израз на обществени инициативи, за които не е отговорна държавата, и които тя не подкрепя с финансови средства. Затова няма и твърде точни данни за развитието на партийното членство или финансирането на партии, съответно идентичността на големи дарения. Но може да се твърди, че активните граждани във Великобритания се организират много повече в групи по интереси от различен характер, отколкото в партии. Предполага се, че броят на членовете на всички партии възлиза на около 600.000 до 700.000 души. Само обединенито в защита на редки видове птици (Royal Society for the Protection of Birds) има около 800.000 членове. Всички британски партии в днешно време имат финансови затруднения. Дефицитът на Labour Party например възлиза на около 7 милиона Евро (5 милиона паунда) (...).

Британската партийна система често е определяна като двупартийна система, защото в следвоенния период в упражняването на управленската власт се сменят постоянно две партии, Консервативната партия и Лейбъристката партия. Разбира се, броят на партиите в парламента е по-голям, и в днешно време трудно може да се говори за едно функциониращо по един и същи начин партийно съревнование в цялото Обединено кралство.

Консервативната партия (Tories) е последователка на партията на земевладелската дребна аристокрация, или gentry. Не е известна формална дата на създаването на партията. Тя се създава през трийсетте години на 19 век. Бенджамин Дизраели (1804-1881) оформя организационно и програмно Консерваторите в една патриотично-ориентирана потенциална Народна партия. Във външната политика нацията трябва да обедини общия интерес за запазването и процъфтяването на Британското Световно кралство (Empire), а вътре външната политика е трябвало да бъде водена от реформи в социалното законодателство, които имат за цел смекчаването на класовите противоречия.

Едуард Хед се опитва безуспешно като премиер (1970-1974) да придаде на партията един по-силен стопанско-либерален профил. Хед управлява като убеден европеец и въвежда страната си през 1973г. в Европейската Общност.

Хед е първият партиен председател, който е назначен чрез избор на парламентарната фракция на Консервативната партия. Преди 1965г. изборното решение за този пост почива на вътрешни уговорки.

Заемащият от 1997г. поста на партиен шеф Уилиям Хаг въвежда избора на партиен председател от членовете на партията. Той се опитва да направи по-привлекателна за младите избиратели поостарялата в края на деветдесетте години Консервативна партия и да разшири партийната база. Членовете, които днес са верни на партията, често са възпитаници на частни училища и работят в частни фирми. Над 90 процента от тях притежават собствени къщи, а една четвърта от тях принадлежат към групата от личности с най-голямо състояние (1994 = 30.000 паунда годишен доход и повече).

Хаг разглежда своята партия като бастион срещу посегателствата срещу английските институции както от страна на Европейския съюз, така и чрез реформаторската конституционна политика на Labour Party. По време на партийната конференция през 1998г. той поставя пред общественото внимание предложението за въвеждането на особен английски парламент заедно с Westminster-парламента като противопоставен играч на шотландските и уелски парламенти. Тази идея, изразена от Хаг отново през декември 1998г., би могла да се окаже контрапродуктивна от гледна точка на Консервативната партия, защото тя изисква дезинтеграцията на Обединеното Кралство и лишава понататък от легитимност доктрината на парламентарния суверенитет.

През деветдесетте години Консервативната партия има огромни проблеми да мобилизира населението в подкрепа на своята политика. След като Labour Party е поела в стопанската политика основните линии на консервативната политика, за Консервативната партия става трудно да се представя като стопанско-политическа алтернатива. Нейните членове според данни на самата партия са спаднали от три милиона през 1950г. на около 250.000 през 1998г. Поради високи разходи за изборни участия и недостатъчната помощ от спонсори и членски внос, нейното финансово състояние е затруднено. Много от традиционните донори от индустриалната сфера се оттеглиха.

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

До 1920г. като втората по големина партия Либералната партия участва значително в определянето на британската политика. До 1859г. тя е създадена като приемствена организация на Whigs, партията на големите земевладелци и богатите търговци. Основните теми на подкрепяния от Уилиям Гладстоун либерализъм (1809-1859) на 19 век са поощряването на свободната търговия, което е в интерес на нарастващия брой индустриалци, както и уреждането на автономността на Ирландия, което осигурява самоуправление на Ирландия в ограничена степен (Home Rule). По други въпроси, като разширяването на избирателното право, отмяната на робството, детското законодателство, правото на бедните, законодателството във фабричното производство, урегулирането на работното време или социално-административната реформа, Либералната партия е политическият пионер.

След Първата Световна война либералите като най-силна опозиционна, съответно потенциална управляваща партия, са сменени от Labour Party. По време на избори те все още печелят редовно около 10-20 процента от гласовете, но в повечето случаи не голяма част от парламентарните места. През последните десетилетия Либералната партия се превръща в средище на поддръжниците на политиката на разоражаване и екологично ориентираните индивидуалисти. Привърженици на европейската интеграция, на федерализма, както и въвеждането на пропорционална избирателна система, също търсят политическата си родина в партията. Партията е особено ангажирана в социалната политика, на която е поставена и нейната политическа основа. Тук тя може да разполага с голям резерв от активисти с компетентни познания по конкретни политически въпроси, като образователната и здравна политика. През 1995г. само десет процента от всички общини се управляват от либерали (44 процента от Labour, но само четири процента от консерватори).

През 1988г. либералите се обединяват заедно със Социал-демократическата партия, дясно крило на Labour Party, в една партия "Liberal Demоcrats". Първият нов партиен председател е Пади Ашдаун, който заема поста до 1999г. През 1997г. Ашдаун се отказва от традиционният курс, да се спазва дистанция от двете големи партии. Бъдещето на Liberal Democrats на страната на Labour Party, от която той най-вече очаква политика, която съответства на програмните идеи на либералите. В днешния партиен спектър като ляво-либерална партия Liberal Democrats в много политически сфери, особено в областта на стопанската и социална политика, са заели позицията в ляво от Консервативната партия, както и New Labour, като около 90 процента от нейните членове са в подкрепа на по-високите данъци с цел осигуряване на по-големи възможности за разходи от страна на държавата. При разработването на конституционните реформи либералите участват в кабинета на управлението на Блеър. Либералните демократи имат около 100.000 членове.

[Начало на страница]        [назад за преглед]

Labour Party е основана през 1900 (тогава още под името "Labour Representation Committee", днешното име възниква през 1906) от профсъюзите като тяхна политическа ръка. Това обяснява не само значителната и днес финансова зависимост на Labour Party от профсъюзите, но и нейната вътрешна организация. Индивидуални членства и колективните членства от профсъюзи и социалистически организации съществуват редом едни с други. Колективните членства възникват преди всичко поради това, че организации, като предимно профсъюзите, спечелват членски вноски за Labour Party със своя внос. Според степента на приведената от даден профсъюз членска вноска се определя броя на гласовете, които може да отдаде профсъюзното ръководство за своето членство в събрания на лейбъристката партия (block votes). Партийният водач, който е бил определян до 1981г. единствено от парламентарната фракция, оттогава се избира от изборна комисия, към която са включени представители на профсъюзите, на партийните съюзи в изборните райони, както и депутати. С последната партийна реформа от 1993г. тези три групи вече разполагат с една трета от гласовете.

По време на управлението на Clement Attlees (1945-1951), който спечелва изненадващо първите следвоенни избори срещу военния премиер Уинстън Чърчил, с упражняването на политика на одържавяване и социално-политически промени (между които основаването на National Health Service — Национална служба по здравеопазването и създаването на система на цялостно социално осигуряване), се поставят основите на британското държавно благоденствие на следвоенния период. Едва през шейсетте години начело с Harold Wilson (1964-1970) Labour Party отново поема управленска отговорност, но се проваля със своята стопанска програма на модернизация, не на последно място поради съпротивата на профсъюзите. Опитът на  Wilsons след 1974г., както и на неговият последовател James Callaghan (1976-1979), да се стигне до изравняване на интересите с профсъюзите чрез съвместни решения на правителството с профсъюзите по отношение на финансовата политика, заплатите и ценовата политика, повежда страната към дълбока стопанска криза, която се характеризира със спад на продуктивността на британската икономика. Политическият съюз между Labour Party и профсъюзите се разпада през 1878/79 поради липсата на готовност от страна на профсъюзите, да убедят своите членове в неизбежния и болезнен път на индустриалното възраждане на Великобритания (...).

В духа на програмното и организационно обновление на Labour Party, чието начало поставя през 1983г. Neil Kinnock, и което трайно се продължава от John Smith (1992-1994) и Tony Blair, партията започва да подсилва вътрешно-партийната демокрация чрез мобилизирането на индивидуалните членове и сбогуването с намесите на държавата в икономиката и европейската враждебност. През осемдесетте години партията изключва своята политическо-идеологическа фракция. В широк вътрешно-партиен процес на дискусия се налага ориентация спрямо принципите на пазарното стопанство. От 1993г. се има предвид и това, че както представителите на избирателни организации по места, така и тези на профсъюзите, вземат вота за своята програма преди отдаването на своя глас на партийни конференции.

За това висока символична стойност има въведеното през 1995г. допълнение към член 4 от партийния устав, което задължава в политика на одържавяване. Партията се опитва, колкото е възможно повече, да се откъсне финансово и организационно от профсъюзите. На фона на спада на членовете на профсъюзите това е успешно. През 1995г. само 30 от 70-те профсъюза на ръководния съюз Trades Union Congress (TUC) са колективни членове на Labour Party. Участието на профсъюзи на конференции на лейбъристите спада с 50 процента. Благодарение на колективното членство на профсъюзи, лейбъристката партия формално притежава все още много милиони членове. Но решаващо за бъдещето е индивидуалното членство, което в началото на деветдесетте години е на същото ниво като това при Консервативната партия. След като Тони Блеър поема партийното ръководство, броят на членовете леко се повишава, но след първата година на чело на правителството, започва леко да спада. В момента той е около 350.000 души.

[Начало на страница]        [Назад за преглед]

От началото на седемдесетте години партийната система на Северна Ирландия се изолира от тази на Великобритания и се ориентира само върху конфликтните линии в Северна Ирландия. На съюзно-протестантската страна най-значителната част на радикалното течение е представена от произлизащата от Консервативната партия Ulster Unionist Party (ръководена от правителствения шеф на Северна Ирландия и носител на Нобеловата награда за мир David Trimble), умереното течение и Democratic Unionist Party (основана и ръководено от Ian Paisley). На националистко-католическа страна е умереният противник на Ulster-съюзниците и произтичащата от движенията за граждански права от шейсетте години Social Democratic and Labour Party (ръководена от партийният водач и носител на Нобелова награда за мир John Hume). Радикалната фракция на националистите подкрепя Sinn Fein, въведената от Gerry Adams политическа ръка на Ирландската Републиканска Армия (IRA).

В Шотландия и Уелс се установява многопартийна система. Освен традиционните английски партии, Консервативната, Лейбъристката и тази на Либералните демократи, на политическата конкуренция успешно устояват и националистически партии. В Шотландия Labour Party дълго време е най-силната партия. Днес тя е конкурирана от Scottish National Party (SNP), която отстранява Консервативната партия като втора по сила. Либералните демократи и Консервативната партия в днешно време са по-малките партии в Шотландия. В Уелс националистите (Plaid Cymru) нямат такъв успех. Техните поддръжници се концентрират в селските, подчинени на религиозния нон-конформизъм и уелско-говорящи региони преди всичко в северните и централни части на страната. Доминираща партия в Уелс е Labour Party, следвана с голяма дистанция от Консервативната партия и Liberal Democrats.

[от: Роланд Щурм: Формиране на политическата воля; в: Информации за политическо образование 262, "Великобритания", Бон 1999]

[Начало на страница]