Настоящият текст е посветен на най-важните признаци на британската партийна система в случая на класическата двупартийна система.

Както моделът на парламентарен начин на управление Westminster като цяло, така и неговият основен елемент, двупартийната система, загубиха през последните две десетилетия много от своята притегателна сила. Британската правителствена система обаче в продължение на столетия е образец за много британски и чужди наблюдатели (...).

Това мислене и до днес оказва влияние върху разбирането за политика на много британци. На фона на една три-партийна ситуация в периода между двете Световни войни, когато лейбъристката партия постепенно измества либералите като противников полюс на консерваторите, социалистическият политолог Харолд Ласки е твърдо убеден, че основните политически конфликти могат да бъдат отразени и овладяни единствено със завръщането на двупартийната система:

"Една политическа система функционира толкова по-задоволително, колкото повече е в състояние да изрази себе си чрез противоречието между две големи партии. (...) Въпреки, че груповата система отразява вероятно по-точно начина, по който в действителност се разделя народния дух, това може да бъде фатална практика за управляващите. Защото действителната потребност на административния апарат е липсата на несигурност. (...) Навлизането на партии, а не толкова образуването на групи, е пътят, по който обикновено се прокарват идеите."

Способните да функционират правителства винаги са били по-важна цел за британците, отколкото точното отразяване на спектъра на политическите мнения в представителните тела. Дори и функционалното сливане между парламентарна правителствена система и двупартийна система на основата на относителен мажоритарен избор в отделните избирателни сектори да не е съществувало в изчистен вид, британският случай демонстрира едно огромно нормативно въздействие. В безбройни приноси към теорията на демокрацията и партиите са признати съществените предимства спрямо многопартийната система на основата на пропорционалното изборно право. Според аргументите британският модел е в състояние да предизвика стабилно еднопартийно управление; в този случай коалиционните образования биха били излишни. Управляващата партия носи по време на своя мандат цялата политическа отговорност; опозицията би могла през това време да се профилира като правителство в очакване с разработването на алтернативна програма и критика спрямо настоящите управляващи. Управляващата и опозиционна партии са принудени да се ориентират спрямо решаващите избиратели в политическия център; партийният двуполюсен модел по този начин гарантира умела политика и осуетява радикализирането и фрагментирането на политическите противоречия. Избирателят има ясна основа при отдаването на своя глас и гласува директно за бъдещия курс на страната.

Заедно с все по-силно задълбочаващата се икономическа трайна криза във Великобритания, от шейсетте години насам все по-често се поставя въпроса, дали "британската болест" не се дължи и на политически структурен дефицит. Очевидните предимства на двупартийната система се определят  от британските политолози  като недостатъци в смисъла на понятието adversary politics. Според тази интерпретация партийната система допринася за British decline чрез радикалната политическа промяна като последствие на смяната на правителството. Само реформата на изборното право и установяването на една доминирана от политическия център многопартийна система би довела до шанса за политическо и икономическо оздравяване.

Осъзнаването и признаването на кризата се отразява и в изборните резултати. Успехите на старата Liberal Party, както и шотландските и уелски националисти на седемдесетте години, прегрупирането на политическия център през осемдесетте и тласъкът на Green Party по време на европейските избори през 1989г., поставят под натиск двуполюсния модел на Conservative Party и Labour Party. Така вече започва да се говори за края на двупартийната система.

Въпреки подобни интерпретации, политическият процес продължава да бъде определян от "механиката" на двупартийната система, която е навлязла дълбоко в политическото съзнание. Разбира се, не са пренебрегнати ерозионните явления, но партийният двуполюсен модел разполага с институционални (изборно право), социално-структурни (социално и регионално разпределение на избирателите) и наследствени (политическа култура) защити, които му осигуряват необходимите срокове за приспособяване и представляват непреодолими бариери за трети и малки партии. Дали доминирането на Conservative Party и Labour Party е сериозно застрашено, зависи преди всичко от това, как тези партии реагират на променливото политическо поведение на избирателите и на новите конкуренти на политическия пазар.

Британската партийна система отговаря на "класическия" случай на двупартийна система според Giovanni Sartori ("Parties and Party Systems. A Framework for Analysis, Vol. I, Cambridge 1976), който изброява в своята типология следните правила: Една партия се разглежда като важна часто от партийната система тогава, когато тя разполага с парламентарни места, и когато тя демонстрира коалиционен, съответно управленски потенциал, т.е. участва по положителен или отрицателен начин в сформирането на управлението.

Партии без парламентарна база и дори малките парламентарни фракции излизат извън рамките на този анализ. В британския съвременен случай, на основание на диспропорционално действащото относително мажоритарно право, това означава, че според правилото на изчисляване на Sartori около една четвърт от отдадените гласове не оказват почти никакво влияние върху функционирането на партийната система. Двуполюсният модел на Conservative Party и Labour Party загубва от 1974 доста от гласовете, но тяхното превъзходство при разпределянето на местата продължава да бъде непроменено (...).

Тези ключови критерии на политико-икономическата теория намират своето отражение в политическото ежедневие на Великобритания. Само правителството и официалната опозиция (Her Majesty's Opposition) играят роля в медийното пространство. Малките партии разчитат само на времето около изборите, особено медийните избори за парламентарни места (by-elections), и на имащите право на медийна изява партийни водачи, за да привлекат вниманието върху себе си.

Според Sartori е на лице партийна система според двупартийния формат, когато две партии се борят за мнозинството на местата и една от тях спечели действително необходимото мнозинство. Механиката на двупартийната система съществува едва тогава, когато партията-победител е готова да управлява сама, и е налице реален шанс за другата партия да поеме смяната на управлението при следващите избори. Това разграничаване на механика и двупартийна система е от значение именно в британския случай. Дори във времена на неясни съотношения на мнозинството, като по време на правителствата на лейбъристите от февруари до октомври 1974г. и от април 1976г. до 1979г., по-силната партия винаги е била готова да носи сама отговорността за управлението. Коалициите до голяма степен не са предпочитани. Това ясно се чувства от либералите, когато подкрепят лейбъристкото правителство на Callaghan на основата на неформален "Lib-Lab-пакт" и поради което както вътрешно-партийно, така и пред обществеността предизвикват огромен натиск. Дори и когато е налице само условно двупартиен формат, поведението на британските партии се определя от механиката на двупартийната система.

[от: Ендрю Кайзер: Британската партийна система; в: Гражданинът в държавата 41, 4/1991]

[Начало на страница]