Следният текст посочва основните елементи на управленската система на Великобритания. Към тях освен подчертаната позиция на премиер-министъра и на съществуващата монархияq спадат и двата конституционни принципа rule of law и парламентарен суверенитет. Особената британска форма на ограничен във властта парламентаризъм често се определя като "моделът-Westminster". По-нататъшен раздел обобщава основните особености на този модел и посочва основните критични точки.

Великобритания - или както често погрешно се съкращава и нарича Англия - се отличава с много особености. Проблемите най-вече започват още с териториалното устройство на "Обединените кралства на Великобритания и Северна Ирландия" - както гласи официалното държавно име. Настоящата схема пояснява това устройство:

Общ държавен глава на Обединените кралства е британската кралица. Общата национална принадлежност е британска. Това понятие обединява множество националности. Различават се следните: английско, уелско, шотландско, ирландско, северноирландско (Ulster) и британско.

[Начало на страница]

Преглед:

Обединеното кралство на Великобритания и Северна Ирландия, както гласи името, е единствената европейска държава без формулирана в един единствен документ конституция. Но това не означава, че не съществуват източници, които обосновават и поясняват съществуващата и до днес държавна форма. Към тях спадат наличието на законови разпоредби, конвенции и признати описания на конституционните принципи (...)

Същността на британската конституция може да се обясни с два принципа: Rule of Law, това означава законодателството в сферата на държавните действия, и парламентарния суверенитет. Rule of Law защитава гражданите от държавен произвол и принуждава парламента да придаде законова форма на прехвърлянето на пълномощията на власт на правителството. Законите могат да бъдат приемани или променяни с просто мнозинство в парламента. Не са необходими особени мнозинства за промяна на конституцията, защото не съществува конституционен документ. "Конституционната реалност", както се е наложило като понятие, се поддава на бързи и гъвкави промени.

Практиката на гъвкавото конституционно развитие е опростена от английската правна традиция. Тя почива на обичайното право (common law). Основен признак на традицията на обичайното право е ориентирането на юрисдикцията към преференциални случаи, или към решения-образци, които могат да се използват при решаването на нови спорове, и които могат да бъдат развивани понататък от правното законодателство. Изходна точка за правните решения винаги е един конкретен случай, а не едно общо правило. Не съществува законник, като например немския BGB. Това придава на законовите проекти и по този начин на интерпретирането на конституцията, доколкото тя почива на закони, голяма степен на гъвкавост (...).

Благодарение на английската правна и конституционна традиция приспособяването на законите и институциите в страната през вековете можеше да протича без особени външни промени. Разпространеното мнение, че Великобритания е страна, която е свързана в голяма степен с историческите си традиции често почива на повърхностни наблюдения на това формално постоянство. Ролята на монархията в британската политика или в парламента, ако посочим два важни примера, въпреки това постоянство се промени драматично през последните четири столетия.

Втората опорна точка на британската конституция, заедно с обвързаността на държавните действия със законите, е парламентарния суверенитет. Парламентът приема законите и контролира законодателството, но не е подчинен на определен конституционен текст. Парламентът, а не народът, определя конституцията. Конституционен съд, който би могъл да контролира парламентарни решения, не съществува и без конституционен документ е немислимо неговото съществуване. 

[Начало на страница]    [Назад за преглед]

Конституциите на демократичните държави обикновено утвърждават това, че държавната власт произхожда от народа, или че народът е суверен. Как може да се обясни британската особеност на парламентарен суверенитет и какво практическо значение има тя днес? Парламентарният суверенитет се постига с Glorious Revolution през 1688/89г. Тя маркира края на конфликта между католическото господство на Стюартите и протестантския парламент. Съгласието за сваляне на Стюартите и заемане на трона от протестанта Уилем III. и неговата жена Мери, е обвързано от парламента с редица конституционно-правови задължения в негова полза. Този каталог на свободата, Bill of Rights от 1689г., който слага край на абсолютното господство във Великобритания и обосновава конституционната монархия, дава правата на свобода на парламента (свободен избор, свободно право на словото, право на управление).

През 19 и 20 век общото, равно, свободно и тайно избирателно право се въвежда от Либералната партия, съответно нейните предшественици вигите, на основание на политическите потребности на утвърждаващата се аристокрация, на работниците и женското движение (Suffragetten). Но конституционната позиция на парламента не се променя. Формално британските граждани остават подчинени на кралицата и никога не стават носители на държавна власт. Във Великобритания, за разлика от Континентална Европа, не са съществували малки граждански или социални революции или преврати, които са можели да отстранят монархията или най-малкото да извоюват народния суверенитет в конституционен документ с конституционен ранг (...).

[Начало на страница]    [Назад за преглед]

Обединеното кралство на Великобритания и Северна Ирландия е наследствена конституционална монархия. Държавен глава на страната е управляващият монарх. Той или тя имат задачата да назначават по предложение на премиер-министъра епископите на Англиканската църква (английската държавна църква), висшия съдия и върховите главнокомандващи, които отдават клетва пред монарха. Задачите на монарха са с представителен, церемониален и интергративен характер. Настоящата кралица Елизабет II от фамилията на Hannover-Windsor-Mountbatten управлява от 1952г., тя (съответно кралското семейство) представлява страната в чужбина и е глава на Англиканската държавна църква. Кралицата придава легитимност на държавни актове, като годишното парламентарно откриване, по чийто повод тя представя съчинената от премиер-министъра правителствена декларация. Нейната позиция над парламентарните спорове я превръща в национално общопризнатата интеграционна фигура дори в периоди на кризи и войни.

Основната политическа функция в британската управленска система е тази на Британския премиер-министър. Британските премиер-министри са особено важни във властта, защото разполагат с голям патронажен потенциал, което например им позволява, да повишат в длъжност около 100 депутата в министри в рамките и извън своя кабинет, както и това, водещите комисии да определят редица обществени постове от здравеопазването през външно-търговски области или BBC. Тяхната власт се позовава на лоялността на партията, чиито председатели са те, на парламента и на факта, че по правило те не са обвързани в коалиции.

Премиер-министрите днес търсят съгласието за тяхната политика все по-силно в директен контакт с народа с помоща на медиите. Влиянието на служебните доклади относно управлението и професионалният контрол върху собствените изяви пред обществеността са станали междувременно най-малко толкова важни за шефа на правителството, колкото същността на правителствената дейност. По традиция за "мениджмънта" на общественото мнение се залага на дискретността и селективното и тактично препредаване на информации. За това е подходящ така нареченият "лоби-журнализъм". Решението за достъпа на ексклузивния "клуб" от около 150 журналисти, които получават ежедневно "доверена" информация от говорителя на правителството и чийто източник не им е разрешено да публикуват, се взима от правителството. Тони Блеър оказа положително въздействие върху влиянието на служебния доклад на правителството върху правителствената политика, като от една страна не е разрешено на нито един член на кабинета да дава политически обяснения без изрично разрешение на премиер-министъра, и от друга факта, че е работа на посветените в обществените работи членове (така наречените "spin doctors") да проявават лична инициатива, като например завладяването на заглавията в пресата с изгодни за правителството теми по време на избори. Такъв насочен към медиите, персонализиран и подобен на американските президенти политически стил притежава и парламента.

[Начало на страница]    [Назад за преглед]

Правителствената дейност се ориентира спрямо три традиционни принципа:

Първият принцип, доминантната позиция на премиер-министъра, изисква на първо място компетентността при определянето на водещите линии в политиката (...). От тук се проявява и значително важната роля на премиер-министъра в процеса на вземане на решения в рамките на правителството. Премиер-министърът е в състояние да разпредели тези решения в много образувани ad hoc кабинетни кръгове, които да контролира самият той или неговите доверени. Много повече, отколкото в Германия, тези вътрешни процеси на вземане на решения са скрити от обществеността. По-важна е способността на премиер-министъра да упражни необходимата власт при вземането на решенията, която не е ограничена нито от даден коалиационен партньор, нито от конституционен текст или конституционен съд, държавния глава или парламента. Поради това британската система на управление се определя като управление на премиер-министъра (prime ministerial government) или полемично дори като "диктатура на избора" (elective dictatorship). Как съответният премиер-министър възприема своите огромни възможности за действие, зависи разбира се от личността на заемащия този пост. Маргарет Татчър беше известна по време на своята работа като шеф на консервативното правителство с нейния твърд кабинетен режим и с нейната твърдо придържаща се към основните политически принципи воля. Тони Блеър упражнява подобен строг контрол върху своя кабинет, дори и това да изглежда идеологически по-малко утвърдено, отколкото при Маргарет Татчър (...).

[от: Роланд Щурм: Правителство и администрация; в: Информации за политическо образование 262, "Великобритания", Бон 1999]

[Начало на страница]