|
Сливане
на властта вместо разделение на
властта
"Законодателната
власт, според името й избрана за това да
прави закони, в действителност е
изправена пред задачата да образува
изпълнителна власт и да я поддържа."
С тази описателна формулировка Walter
Bagehot откроява едно свойство на модела - Westminster,
когато той определя неговата "скрита"
същност и тайната на "сливането" на
законодателната и изпълнителна власт.
Кабинетът, който е отговорен
колективно пред Долната Камара (House of Commons),
и който може да бъде санкциониран от
народа едва в последствие чрез избора
на опозиционната партия, се състои
поради образуващото мнозинства
избирателно право, обикновено от
водачите на една партия, без натиска на
коалициите. Простото мажоритарно
избирателно право, което работи без
проблеми само при еднопосочни социални
конфликти, ощетява по-малките партии,
но се приема от по-голямата част от
населението в интерес на сформирането
на ефективна изпълнителна власт.
Британското
правителство, което след натиска на
традициите трябва да се състои
изключително от парламентаристи (а не
като при президиалната система, където
може да е образувано от чужди на
парламента участници), разполага с една,
в интернационално сравнение,
необичайна формална (фактически
променяща се естествено според
вътрешните и междупартийни
обстоятелства) власт. За това допринася
следното:
1.
превърнатото от малцинство на гласовете
(в
повечето случаи) в
абсолютно мнозинство на мандата
избирателно право;
2. липсата на федералистична
противовласт;
3. липсата на конституционнен съд (при
общо контролиране на закономерносттта
на действията на министри в отделни
случаи от съдилищата);
4. обвързания в парламентарния дневен
ред контрол на Долната Камара от
кабинета;
5. ограниченията на възможностите за
налагане на вето от Горната Камара.
[от:
Херберт Дюринг: Президентализиране на
парламентарната система? Westminster и Whitehall
през ерата на Татчър; в: За политиката и
настоящето 28/1991] |
|
За
разлика от структурата на
управление според принципа на
разделение на властта, както е на
Европейския континент или в САЩ,
британската система на управление
се характеризира с голяма степен
на ограничения на властите.
Историческата структура на
баланса на властта между короната,
аристокрацията (Горна Камара) и
Долната Камара се свързва с
налагането на конституционната
монархия и преодоляването на
господството на аристокрацията
като последствие на избирателните
реформи през 19 век. Господството на
парламента първоначално се
развива до господство на Долната
Камара и създаването на партийна
демокрация, за да стигне до
господство на правителството над
Долната Камара с помоща на
парламентарното мнозинство. По
този начин понятието
парламентарен суверенитет се
превръща в синоним за суверенитет
на британското централизирано
управление (...).
Критиците
на този "Westminster-модел" на
парламентарна система на
управление констатират липсата на
противовес спрямо изпълнителната
власт и в крайна сметка спрямо
властта на правителствения шеф.
Защитниците на модела изтъкват
неговата ефективност,
способността му за вземане на
бързи решения без институционални
блокади от страна на други влости,
без натиск за компромис, който
хвърля сянка върху ясните
политически алтернативи за
отделния избирател, както и
неговите съществуващи вътрешни
коректурни механизми, свързани с
преждевременна смяна на
правителствения шеф или
провеждането на предварителни
нови избори.
[от:
Роланд Щурм: Държавно устройство и
политическа система; в: Ханс
Кастендийк, Обзор Великобритания,
Бон 1994] |
|
