Настоящият текст се занимава с научния дебат относно дефицитите и бъдещето на партийната система в САЩ. Развиват ли се американските партии в посока от чисти изборни съюзи към партии, които се представят с програмен профил като посредници между "народ" и "държава"?

От години в средите на американските социолози се води определена дискусия по темата "Разпадане или (ре)консолидиране на партийното дело в САЩ". Критиците изтъкват липсата на партийна дисциплина и единство (в работата между президента и конгресното мнозинство, което често се проявява и при една и съща партийна принадлежност). Те говорят за липсата на ясни алтернативи в програматиката и политиката на традиционните партии и насочват вниманието върху растящия вътрешен дефицит и легитимност в политическата система в САЩ.

Така още през шейсетте години известният политолог Джеймс Бърнс описва в мрачни тонове състоянието на американската партийна демокрация и представя много често обсъжданите предложения за реформи. Те целят установяването на единни политически ръководства, предвидимостта на политическите решения, съвместната работа между изпълнителна и законодателна власт и прозрачността на политическите действия, изключителни шансове за контрол от страна на обществеността спрямо управляващите.

През шейсетте години противоречията относно партийното дело се изостриха. Според критиците не се признава необходимостта от намирането на своевременни решения в областта на вътрешната и външна политика и тяхното прилагане чрез ефективни действия в политическите решения с инструментите на управление. Партиите се намират пред разпадане, чрез което е застрашено функционирането на политическата система. Разилични предложения за реформи биват пропагандирани, но не биват отстоявани. Причината за тази ситуация е очевидна: В една страна, чиято политическа култура се характеризира с едно силно изразено отношение към традициите, трудно могат да се осъществят големи реформи, и още по-малко това е възможно, когато под въпрос са поставени установени силови позиции.

Естествено са представени и противоположните позиции, които пледират за реконсолидиране и обновление на американските партии. Подобни гласове насочват вниманието върху растящите програмни различия между демократи и републиканци, които се определят от някои автори като "идеологично поляризиране". Последните доведоха под знака на администраторите на Рейгън, Буш и Клинтън до по-единно поведение на конгресните фракции, което улеснява ориентацията на избирателите. Преди всичко обаче на всички политически нива се наблюдава процес на консолидация на партиите, който има за цел по-ефективната организация на партийния апарат. По този начин действително се промениха качеството и интензивността на политическото участие в партийната база в следствие на движението за граждански права, студенсткото и анти-виетнамско движение. Но те подсилиха и профила на партиите по места и направиха партията по-опитна като самостоятелна величина в общината, областта, щата или съюза.

Така днес във всички петдесет държави съществуват Републикански организации, които работят поне отчасти съвместно с пробуждащата се партийна централа във Вашингтон и с Republican National Committee (RNC).Трите национални партийни комитета на републиканците - освен RNC и в двете камари на конгреса има паралелни институции, които организират парламентарните избори, и поне се опитват да повлияят върху тях - събраха в последните години големи парични суми за изборни цели. Те посвещават усилията си предимно в подбора на кандидати и обучението им за обществените постове, както и на по-доброто представяне в национални рекламни кампании.

При демократите се наблюдават подобни наченки, без в момента организационно партията да е в състояние да се конкурира с републиканските съперници. Разбира се, посочените тенденции на реконсолидация все още не са достатъчна терапия срещу дълбоката криза. Така national committees на демократите и републиканците - и същото се отнася и за паралелните координационни институции в двете камари на конгреса - в крайна сметка са останали и до днес ефективни предприятия за реализиране на изборни борби и изборни кампании. Те не са се развили до политически формулиращи и представящи интереси организации, които биха могли да предизвикат интереса и дори налагането на изборните програми на партиите в политиката на отделните щати и ли в съюза.

От европейска гледна точка съперническите национални партии остават непълни, фрагментарни образувания. С оглед растящото персонализиране и индивидуализиране на американските изборни борби, изразените очаквания, че от местните, регионално и по групи разделени партии могат да произходят стабилни партийни тела, остават нереалистични.

[Хартмут Васер; от: Информации за политическо образование 199, "Политическа система в САЩ", Бон 1997]

[Начало на страница]