Освен въвеждащия текст, на тази страница са предложени и следните матгериали относно партийната система на САЩ:

[Начало на страница]

Особено неясни за Европейците са партиите и изборите в САЩ. В Европа, например във Федерална Република Германия, партиите и изборите са описани конституционно. Партиите имат организирани, разпределени в страната партийни организации с утвърдено членско тяло. Те притежават разработени, често идеологически насочени партийни програми. Отличават се с йерархия на партийните функции, на чиито връх стои избран водач, който често е правителствен шеф при партиите на мнозинството или води опозицията при партия на малцинството. Съвсем не е така в САЩ. В конституцията партиите не са опоменати нито с една дума. Те са възникнали в споровете относно конституцията и в продължение на около 200 години често са променяли своите имена. Те не разполагат с организиран партиен апарат. В много по-голяма степен те се състоят от голям брой локални партийни комитети, които водят в отделните щати едно твърде независимо съществуване и се обединяват в коалиции по интереси само при избори. Не съществува утвърдена йерархия от партийни фунционери и партийни водачи. Не съществува и утвърдена от партийни конференции обвързваща партийна програма с идеологически перспективи за бъдещето. При избори на дискусия се подлагат актуални проблеми, като се търсят възможно най-прагматичните възможности за тяхното решаване. След изборите партиите се разпадат отново в локални тела.

От 200 години насам изборите се състоят според мажоритарния принцип, т.е. избира се кандидат, който е получил най-много гласове в избирателния район. По този начин шансове имат само кандидатите на големите партии. Това води до определянето на политическия живот само от две партии. Това обяснява и впечатляващата стабилност още от създаването на държавата.

И двете партии са обединени от утвърждаването на съществуващия конституционен ред и уважението на ценностите на гражданско-либералната демокрация. В повечето случаи тяхното поведение е консервативно, и от тях почти не могат да произтекат импулси за революционни промени в обществото. Излъченият за изборите кандидат, на фона на като цяло слабото участие в изборите (около 50%), трябва да положи усилия да излезне извън рамките на местните партийни организации и да привлече към себе си авторитетни групи по интереси, обединения, съюзи от всякакъв, дори етнически характер, както и неинформираните отделни избиратели. Често в играта се стига до манипулации и машинации. Всичко това от своя страна води до последствието, че избраният кандидат се чувства много по-задължен спрямо своите местни избиратели и преследва много повече техните интереси, отколкото тези на своята партия. Това той е в състояние да направи много лесно, защото на парламента е чужда партийната дисциплина или натиска от страна на фракциите в европейския смисъл. Така не е учудващо, че например президентът непрекъснато трябва да се старае да спечели доверието на всеки депутат от неговата партия и от тази на опозицията, за да може неговите законови предложения да спечелят необходимото мнозинство от гласовете. От друга страна той почти не може да разчита на цялостната подкрепа на всички депутати от своята собствена партия, когато трябва да бъдат приети непопулярни закони.

За Европейците не е лесно да откроят разликите между демократичните и републикански партии. Условно може да се каже, че демократичната партия е по-скоро партията на по-бедните, на малцинствата, и поради тази причина тя има предимно социални изисквания. Нейните поддръжници са сред по-бедните слоеве от южните щати и работниците и чернокожите в големите градове. Републиканската партия представлява по-скоро интересите на стопанството, тя се застъпва за свободната конкуренция между силите и по-малко за изграждането на страна на благоденствието. Средните, бели, протестантски избиратели в предградията са тези, които са склонни да гласуват за републиканците.

От гледна точка на Европейците слабостите на политическите партии са несъмнени: тяхната децентрализирана организация, техният предимно локално ориентиран интерес, тяхната независимост от групи по интереси и липсващото чувство за отговорност спрямо необходимите, но по-маловажни законови въведения в страната, подсилват упрека от страна на американците, че политиката е нещо негативно и на политиците не може да се гласува доверие. Фактът, че участието в изборите е спаднало на около 40-60%, потвърждава това мнение.

Когато съществува слаба партийна програма и партиите не определят с твърда ръка политиката, тогава "кой всъщност управлява в Америка?". Този въпрос се поставя с все по-голяма тревога и с подозрението, че съществуват силни съюзи по интереси, които контролират политиците и президента. Още депутатът е обвързан при неговото избиране от задължаващата подкрепа на съюзите по интереси, и се разбира от самосебе си, че връзката не се къса след изборите. Институцията на лобистите е поела своите задачи (така наречена заради предверието,лоби, в парламента, в което депутатите могат да разговарят с посетители). Само във Вашингтон има официално представители на 3000 съюзи по интереси, които тъсят непрекъснато контакт с депутатите и се опитват да им въздействат. Това може да е легитимно до момента, в който те съветват с помоща на компетентните си познания министерските служители и политици при разработването на законовите проекти. Но под въпрос се поставя дейността им тогава, когато те подкупват или корумпират по друг начин политиците, или упражняват натиск като "pressure groups" и се опитват да наложат собствените си интереси за сметка на други. Освен "big business", мощните и разнообразни стопански съюзи, напимер на металургичната индустрия, или "big labour", профсъюзите, се имат предвид и фермерски съюзи, съюзи на ветерани, лекари и учители, както и много други, общо няколко хиляди. Броят на техните членове многократно надхвърля броя на депутатите.

[от: Ернст Рудолф Войгтс: Съединените Американски Щати, Информации за политическо образование 156, Бон 1979]

[Начало на страница]