Няма съмнение: Ние немците сме световни майстори в мърморенето. Оплаквахме се от партийна апатия, и я слагахме под един знаменател с политическа апатия, дори с апатия спрямо демокрацията (...). И въобще: Кризисното понятие бързо влезе в употреба, беше лепвано на всичко, което беше свързано с промяна и обрат. Ако това понятие не се употребява ежедневно, а се възприема сериозно, въпреки неговата разностранност в съответния изследователски контекст, тогава нашето политическо съвремие и историята на Федералната Република няма да изглеждат така драматично, както се представят често от политическия фейлетон.

(...) Напротив: Теза на настоящите ми разсъждения е посветена на опита, в контекста на немската история, но и в интернационален аспект (въпреки, че не се отделя конкретно внимание на него) да се признае успеха на федералната партийна държава, за да можем с поглед върху последните години да говорим за успешната история на партиите, партийната система и партийната държава. Няма да прекалявам с положителните изказвания или да се захващам за критичните страни. Но аз отстоявам своята теза осъзнато и положително, за да се разгранича ясно от постоянно мърморещите.

Успешната история на партиите

Какво означава "Партийна държава" (...) в политическата реалност? Тук ще изходим първо от обичайното разбиране за партийна държава. Защото не е развита политико-социологична аналитична концепция за това, какво трябва да означава "партийна държава", или теория на партийната държава. В началото на Ваймарската република понятието "партийна държава" беше употребявано в негативен смисъл и беше насочено срещу демокрацията и републиката. "Партийна държава" - това понятие беше считано за противоположност на традиционната чиновническа държава на конституционната монархия, която беше определяна като неутрална, лишена от политически конфликти държава. Това понятие беше наситено със завист и предразсъдъци срещу демокрацията, републиката и естествено срещу партиите.

Партийната държава като негативно понятие

За разлика от вече посоченото, тук под "партийна държава" се разбира в положителен смисъл една репрезентативна демокрация - обикновено с парламентарен или непарламентарен характер, в която партиите в конституционната реалност, или при вземането на политически решения и при тяхното легитимиране, играят доминираща роля. В този случай партиите са най-важните, но не единствените носители на политическата воля, като концентрират различните партикуларни потребности и интереси в обществото (...) и ги предават на законодателните и изпълнителни конституционни органи и обратно, обосновават пред народа взетите решения и по този начин създават легитимност на цялата политическа система като цяло.

[към парламентарна и президиална система, виж Тематичен комплекс Демокрация]

Федерална Република Германия е партийна държава par excellence. Това показват следните, по-скоро формални правила:
1. Според член 21 на Конституцията партиите участват в процеса на формиране на политическата воля на народа, една формулировка, която беше развита в миналото от немските партии почти във всевалидна претенция в сферата на политическия процес и по този начин в посоката на партийния монопол.
2. Също според член 21 на Конституцията партиите са привилигировани по особен начин, тъй като могат да бъдат забранени в следствие на сложни и ограничителни мерки от страна на конституционния съд на Федералната Република само тогава, когато теоретично и в своята политическа практика те противоречат на принципите на мирния демократичен правилник. За разлика от това според член 9 на Конституцията съюзите, които нарушават конституционния ред или са насочени срещу народните разбирания, могат да бъдат забранени от вътрешния министър или от министъра на съответната съюзна държава.
3. Партиите се издържат от държавата, или финансирането им става от части от бюджетите на отделните съюзни страни. Това се отнася за самите партии и за фондациите, които са обвързани с тях, както и за партиите в парламента, или за фракциите.

[към правната позиция на партиите в Германия, виж страница Закон]

За да се прецизира особеното значение на партиите в партийната държава, трябва да се обърне внимание на отредените им в политическата наука, особено в политическата социология, задачи, или функции, които те изпълняват в конституционната действителност. Ако се следват публикациите в пресата, един списък на функциите може да изглежда по следния начин:
1. Функции в интер-медиарната сфера между общество и политически-административна система, или именно: организация на избори; състав и избор на политически персонал; израз на обществените интереси; агрегация на обществени интереси в партиите; създаване на легитимност на политическата система.
2. Функции в правителствената сфера: управление; структуриране на парламента чрез фракции и създаване на опозиция; политическо формулиране и политически израз; подбор на лицата за служебните постове и мандатите; адресат на политическите и обществени очаквания.

[към функции на партиите, виж Основен курс 3]

Някои наблюдатели разглеждат партиите с поемането на тези функции като конституционни органи, които съществуват заедно с президента, Бундестага, Федералния съвет, правителството и Федералния конституционен съд. Но това разбиране е твърде едностранчиво, ориентирано е към държавността, или по-точно висшата държавност. За функционирането на партийната държава решаващи са не "държавните", а именно тези функции, които превръщат партиите в посредник между общество и държава. Въпреки, че е трудно да се направи идеално разделяне на общество и държава, партиите в конкретната си дейност са свързани тясно и с двете страни, и от двете страни те са си "в къщи". Всяка подлежаща на формулиране партийно-държавна теория или социология, трябва да изхожда от тази посредническа функция.

Партиите като посредници между общество и държава

Списъкът, който е фокусиран върху същинската дейност на партиите между обществото и държавата, може да бъде обобщен в четири основни функции:
1. Селективна функция: Чрез партиите се осъществява подбора и състава на политическия елит от обществото - от местния съветник до службата на канцлера. Често не се обръща достатъчно внимание на следното: партиите винаги са били и са все пак патронажни организации, а именно обединения от граждани, които определят службите, постовете, функциите, условията и кариерите. В това няма нищо съмнително. Политически проблематично (и тогава естествено и под съмнение от морална гледна точка) е тогава, когато позициите на властта са единствения стремеж, или когато вече не става дума за прокарването на конкретните съдържания. Голямата заслуга на нашите партии през 50-те и 60-те години се състоеше не на последно място в това, че демократизираха обществените служби (...).

Селективна
функция

Медиатизираща
функция

Агрегационна функция

Омиротворителна функция

Модерните парламентарни правителствени системи се характеризират с това, че изпълнителната власт, или кабинета, и парламентарното мнозинство, са тясно обвързани, образуват единство, или именно управляващото мнозинство. От другата страна е опозицията. От това състояние на нещата произхожда възможността за контрол в парламентарната система; това положение, противопоставеността между управляващо мнозинство и опозиция, представлява разделението на властта, а не противоположността между изпълнителна и законодателна власт. И партиите са тези, които са в средата на всичко това, за да могат да обвържат взаимно различните клонове на политическата система (изпълнителна власт и парламентарно мнозинство, превръщащо се в управляващо) и, в случай на федерална съюзна република, нейните различни нива, съюз, съюзна държава, община.

[към концепцията за разделението на властта, виж Тематичен комплекс Демокрация]

Както е известно, във Федерална Република Германия сме изправени пред една много сложна система на разделение на властта, на контрол над властта и нейното ограничаване, която е по-скоро близка до американската система на checks and balances, отколкото на биполярната британска система, в която са противопоставени "ins" и "outs". При нас думата имат не само страните, федералния съвет, общините, конституционния съд, две централни банки във Франкфурт, европейските институции в Брюксел и Страсбург, НАТО, а преди всичко съюзите и групите по интереси от всякакъв вид, така, че канцлера, въпреки неговите компетенции, остава просто един водещ, който, ако иска да принадлежи към големите от неговата област, трябва да поставя приоритети и да е в състояние по време на един мандат в най-добрия случай да постигне две или три по-големи цели. Ако във времето на глобализация, индустриализация, европейзация и икономизация съществува шанс за предимство на политиката, то това е възможно чрез партиите.

Партиите са свързващото средство, което укрепва политическите институции в тяхната същност и това става най-вече чрез неформални съгласия и кооперации. Тук става дума и за "приятелски кръгове": това принадлежи към същността на парламентарните правителствени системи и няма нищо общо с тайни съюзи и задкулисни уговорки, когато шефа на изпълнителната власт, или във Федералната Република канцлера, и по-важните министри, партийните и фракционни председатели именно в коалиционни правителства, както и в едно-партийни правителства, се срещат неформално за обмяна на информации, уговорки и търсене на консенсус. Чрез фракционна и партийна дисциплина по основните (разбира се не всички) законодателни дейности се конструират управляващото мнозинство и опозицията. Или конкретно: най-важния закон в рамките на една парламентарна година, закона за бюджета, получава подкрепата на парламентарното мнозинство. Ако то липсва, става дума за открита криза на управлението.

Партиите са свързващото средство между институциите

Тези, които твърдят, че класическото противопоставяне на изпълнителна и законодателна власт е натоварено от партиите, които се стремят да възстановят невъзможното единство между министерски пост и парламентарен мандат, между канцлерски пост и партийно председателство, все още са във времето на Франкфуртската криза от 1848г., проектират противоположността на абсолютния владетел и народното представяне върху съвременността, и в мисленето си, съзнателно или не, са жертва на идеята за държава на управляващите.

(...) След средата на 60-те години, не на последно място чрез това, че се отдалечиха от идеологическата и организационна обвързаност на своето социално-морално положение, партиите във Федералната република се приближиха до този идеален тип партии, който е необходим за функционирането на парламентарна система на управление. Те осъществиха всяка от четирите функции, които бяха определени като водещи.

В началото широко критикуваната и тясно свързаната с Ваймар по отношение на провеждането на изборите партийна система в крайна сметка се концентрира през 60-те и 70-те години в една 2 Ѕ-партийна система, в която взаимно се конкурират две големи народни партии и една малка партия на влиятелни личности. Три пъти се е състояла правителствена размяна, така, че изглежда играта между управляващо мнозинство и опозиция функционира. А участието в изборите е над 90 %. Партиите бяха приети.

Тези идилични времена отминаха. Днес навсякъде се говори за партийна апатия. Дали става дума за криза в партийната държава, или става дума за нейния край? Действителната или предполагаема криза на партийната държава проличава и от следните феномени: чрез допитвания става ясно, че избирателите са недоволни от партиите, спаднало е тяхното зачитане; големите партии губят гласове; малките партии като Зелената партия, PDS, републиканците и DVU спечелиха избиратели; броят на неучастващите намалява заедно с броя на тези, които не гласуват постоянно за една партия; броят на членовете във всички партии, с изключение на Зелената, спада. Без съмнение става дума за партийна апатия, едва ли за криза на партийната държава, и в никакъв случай за поставяне под въпрос на парламентарната демокрация въобще.

Партийна апатия

Въпросът е, от какво се поражда партийната апатия: тук могат да бъдат посочени редица причини: Нови форми на участие бяха установени във времето на пост-материализма, политическите съдържания са все по-сложни и комплексни, партиите не са в състояние да предложат на избирателите затворените в себе си концепции. Но партиите са отговорни сами за някои от причините, които доведоха до тяхното настоящо състояние. Към това спадат известните и предполагаеми афери с партийни финансови средства, корупцията. Много повече тежи обаче факта, че партиите в периода на своя разцвет, и дори и в днешно време, създадоха впечатлението, че са компетентни във всичко, че разполагат с монопол в процеса на сформиране на политическата воля. Партиите преминаха границите на своите компетенции и навлезнаха в сфери, в които не трябваше да се намесват. Тук могат да бъдат посочени прочутите съвети по радио и телевизия, в които не се гласува само според партийно-политическата гледна точка, а в които съществуват фракцио-подобни "приятелски кръгове", които се свикват преди официалните съвещания. Освен това в публичните учреждения партиите също прекалиха с патронажа: Защо при назначаването на театрални и оперни ръководители роля играе партийната принадлежност, е също така нужно да се изясни, както и факта, че в някои части на Федералната Република не е възможно преминаването от студентски съвет към висш студентски съвет без една определена партийна книжка. На локално ниво партиите изглеждаха и изглеждат незаменими: те се намесват в съюзи, в спортни и художествени сдружения, в съюза на свободните пожарникари и т.н. Това подсилва впечатлението, че партиите са компетентни във всичко. Но именно тук е проблемът, който в последните години като бумеранг се стовари върху партиите. Именно на основата на тяхната претенция за компетентност във всичко те пробудиха очаквания, които не бяха и не са в състояние да изпълнят в политическата и обществена реалност във Федерална Република Германия. Поради тяхната претенция за монополисти днес от тях се иска сметка за много неща, за които те не са отговорни. Конкретно: Отделни партии не могат да бъдат отговорни за глобализирането на капиталните пазари, интернационализирането на пазара на труда, дефицитите в бюджета и необходимостта за обновяване на социалната държава.

Причини за партийната
апатия

За партийната апатия допринася и това, че нашите големи партии сами си създават трудности със своето собствено фрагментиране и сегментиране, с тяхната собствена многостранност и противоречивост. Това засяга по настоящем по-силно SPD октолкото CDU, но е залегнало структурно и в двете партии. Противно на имиджа, който двете партии имат сред обществеността, но и сред отделни политолози, те не са йерархични или олигархични организации, а представляват много повече това, което определихме като "слабо съединени фрагменти", като "слабо организирана анархия".

Според организацията - децентрализирани и фрагментирани, с голяма степен на автономия за отделните съюзи по места, от местния съюз до федералния, за различните вътрешно-партийни групи по интереси, работническите сдружения на SPD и обединенията на CDU, както и за различните фракции, от общинския съвет до бундестага; пъстри и многостранни според социалния състав на своите функционери, членове и избиратели, разпънати между съвсем противоположно поставени обществени групи; така разноцветно наситени програмно и идеологически и противоречиви и в своята социална структура; поддържани от волята за власт, патронажа, наследствените исторически символи, ритуали и програмни пунктове и, когато са налице, чрез харизматични и/или организационно компетентни водачи. Партиите нямат затворена, хармонична външност, което също от своя страна довежда до апатията, която предизвикват у хората.

Освен това на лице са исторически причини, които в миналото са затруднявали утвърждаването на партиите в парламентарната система, и които не са преодоляни напълно в настоящето. По този начин антипартийният афект се подхранва по нов начин от миналото, както сред избирателите, така и сред някои социолози.

В крайна сметка към днешното състояние на партиите допринася и това, че нашите партии се намират в процес на непрекъснати промени, партийният етикет се запазва, а се променя политическото съдържание. Това води до объркване и смущение. С това се има предвид не само това, че PDS се превърна в регионална източногерманска партия и че съюза 90/Зелени "смени кожата си" и стана социално-либерална партия, така, че раздвоението на немския либерализъм, което познаваме от Ваймарската Република и Райха на Бисмарк, отново се състоя зад гърба на актьорите - и FDP пое дясната, пазарно-либерална позиция. По скоро зад нагласата, че CDU и SPD са народните партии, се изгради една съвсем нова структура. С право можем да говорим за нов вид партии, който е в период на възникване и който сигнализира края на членските партии и партиите на функционерите. Този нов вид партии, който изглежда ще се наложи, може да бъде описан на три нива с помоща на индикатори.

[към различните видове партии, виж Основен курс 2]

1. Новият вид партия представлява партията на медиите. Националното партийно ръководство, дали това са отделни партийни лидери, дуо или трио, общува с членовете, симпатизантите и избирателите директно чрез медиите. По този начин се избягват традиционните структури на вътрешно-партиен процес на формиране на полтическата воля. Партийните функционери, партийните активисти, средният партиен елит, на всички тези позиции се загубва влиянието върху властта. "Вътрешнопартийна демокрация" в нейната досегашна форма е поставена под въпрос: партийните делегати, партийните функционери бяха тези, които не прокараха процеса на формирането на политическата позиция в посока от долу на горе, но които бяха в състояние на основата на тяхната организационна и политическа компетенция, да контролират центровете на властта в рамките на партиите и по този начин и самото партийно лидерство, и да са в състояние да представят конкурентен елит като алтернатива чрез конкуриращите се групови и фракционни образования. Средният партиен елит, или именно партийните делегати и функционери служиха до сега, най-малкото потенциално, като вътрешно-партийни контрольори на партийните водачи. В медйината партия се налагат все повече именно те. И елементи на директната демокрация, които са въведени във вътрешно-партийните процеси чрез директния избор на носители на мандата и партийни функционери или чрез съгласия между членовете, не резултират в посока едно ново качество на вътрешно-партийна демокрация. До голяма степен директната комуникация между партийно ръководство и партийна база става по-силна, партийните функционери продължават да загубват позиции. При това комуникацията между лидерството и базата в никакъв случай не е едностранна. Растящо значение придобиват допитвания до мнението сред партийните членове, които не на последно място са проведени от медиите. Тези допитвания представят начина, по който базата придава израз на мнението си спрямо партийните лидери (...).

Медийна партия

2. Партиите се развиха в професионални организации в предлагането на услуги. Не към настоящето, а към фолклора на немската партийна история принадлежи факта, че партийните членове или функционери разпространяват плакати по време на изборната борба, или това, че партийната карирера трябва да бъде стъпаловидна, или нейното начало да бъде поставено например като касиер на членски внос в местния съюз. В действителност плакатите днес се разпространяват от рекламни агенции, а членският внос автоматично се превежда по сметките и се влива в касите на партиите. Това развитие се определя като "Американизиране". Американските партии действително преминаха през подобно развитие, но те първопричинно не са отговорни за това, че нашите партии все повече се професионализират. Модерната, прогресивно професионализираща се партия предоставя преди всичко три услуги: тя води и финансира изборния процес. Чрез нея се определя политическия елит, определят се кандидатите за отделните постове. И партията управлява, като присъства в различните парламенти като фракция и предоставя персонал за изпълнителната власт, комуналната администрация и за кабинета на съюзно или национално ниво.

Партии на услугите

3. Старите народни партии прогресивно се развиват във фракционни партии. Центърът на властта на партиите, но и техните организационни и финансови ресурси са във фракциите на парламентите (отново от ниво съюзна държава до национално ниво) и в кабинетите (на съответните нива, на комунално ниво в съответните администрации и сфери). Партиите са тези, които "управляват" (винаги по смисъла на "to govern"), като партийните функционери, или личностите, които заемат определени позиции в рамките на партията, стават членове на парламента, съответно на кабинети или изпълнителни служби. Партийните функции, мандатите в парламента и постовете на изпълнителната власт се кумулират, натрупват. Първенството на партийната организация, както го познаваме от историята на социалната демокрация, загубва позиции. В "parties in government", във фракциите и изпълнителната власт се намира действителния център на властта на партиите. Но ролята, която играе партийната организация, не може да бъде отречена (...).

Фракционни партии

Новият вид партии, който започва да се оформя и измества народните партии като членски партии и партии на функционерите, притежава трите елемента медйини партии, професионализирани партии и фракционни партии. Партиите, които се доближават до този нов вид, все по-често се разбират като партии за предоставянето на услуги: те водят изборната борба, подбират политическия елит, предоставят парламентарен и управленски персонал, управляват и водят администрацията. По този начин се оформя едно ново разбиране за партиите, което се приближава до една дефиниция от американските колежански учебници и представя политическата действителност в САЩ: "A party is to elect", партията е за това, да избира политическия елит и да спомага заемането на постовете от него. Колкото по-силно се налага този нов вид партии, толкова по-малко партиите изпълняват тези функции, които традиционно им се приписваха, а именно да приемат противоречивите интереси сред обществото и да ги агрегират, както и да се установят като интермедиарни институции между обществото и политическата и административна система и по този начин да създадат легитимация на политическата система като цяло. Това, което днес се определя като криза на партиите, като безсилие на партиите, е свързано първопричинно с току-що споменатата загуба на функциите на партиите. Партиите не действат по обичайния начин (както през 50-те и 60-те години) като интермедиарни, агрегиращи интересите и изразяващи интереси институции. Те прогресивно са ограничени във функцията за възстановяване на елита.

Ново разбиране за партиите

Освен това: В никакъв случай не е дошъл края на партиите и партийната държава. Това има както исторически, така и систематични причини. Първо трябва да се припомни огромното историческо постижение на партийната държава в Германия с поглед назад върху Ваймарската Република, която придава виталност на настоящето и бъдещето. Достатъчно е да си спомним за интеграционните постижения, които се осъществиха. По този начин от партиите бяха приобщени и интегрирани бивши национал-социалисти, групи от партии на рехтс-екстремизма, бегълци, външно-парламентарна опозиция и новите социални движения, които се основават на постматериален манталитет и начин на поведение. Това показва голяма степен на гъвкавост. Естествено политическата система по този начин сама промени себе си; някога авторитарната политическа култура се демократизира, готовността на гражданите за политическо участие нарастна, изискването за повече директна демокрация поставя партиите под натиск. Като цяло чрез тази интеграция беше утвърдена и стабилизирана партийната система, преди всичко парламентарната система на управление. Към успешната история на партийната държава принадлежи и това, че административните органи също бяха демократизирани, не на последно място чрез патронажа, който произтече от партиите (...).

Край на партиите?

В крайна сметка не съществуват алтернативи на партиите и на партийната държава. Не могат да бъдат различени алтернативни организации и институции, които биха могли да заемат мястото на партиите, за да поемат техните функции именно в интермедиарната сфера. Гражданските инициативи и подобни течения допълват партийната държава, без да я поставят под въпрос. Тези, които искат да окажат влияние, да прокарат политически цели, трябва да преминат през институцията "партии". И в бъдеще ще има все повече не-партийни организации, участващи в процеса на сформиране на политическата воля, а именно граждански инициативи, социални движения, съюзи и обединения. Но и те, съвсем съзнателно, се ориентират към партиите и се опитват да им окажат въздействие отстоявайки интересите си.

[текст за граждански инициативи]

Въпреки, че партиите, както и преди, заемат централно място в политическата система на Федералната Република, или конкретно в политическите процеси, те са поели пътя на реформите. Те станаха по-чувствителни именно поради разделението между общество и политическо-административна система, както личи от кризата, в която се намират. Реформи, или опити за реформи не се налагат по филантропски причини в политиката или абстрактната етика на партиите, а от чист инстискт за самосъхранение. Ако тази криза продължи за по-дълъг период от време, тя може да предизвика социални и икономически критични ситуации и апатия спрямо демокрацията. Старият антипартиен афект би могъл да се почувства на повърхността, биха могли да се наложат авторитарни политически убеждения и начин на авторитарно политическо поведение. В интерес на самите партии е това, да реагират по-фино спрямо критиката срещу тях и да се реформират.

Реформа на партиите

Става дума преди всичко за претенцията за всевалидност и компетентност на партиите в политическата практика, за това, че партиите загубват монопола в процеса на вземането на политически решения. В по-широк аспект става дума за изискванията от други форми на политическо участие, например чрез граждански инициативи, съюзи или обединения. В крайна сметка става дума за предпазливото приемане на нови форми на участие чрез партиите и за по-голямата прозрачност на елементите на директната демокрация. И до днес въвеждането на плебисцитни елементи в партиите изглежда е малко преосмислено по отношение на неговите последици.

Липса на всевалидност

И така, на дневен ред е поставена реформата на партиите и партийната държава, а не тяхното премахване. В това отношение както от самите партии, така и от историците и социолозите, трябва да се осмисли ролята, която те трябва да изпълняват в парламентарната система на управление, в партийната държава. Партиите трябва да се приспособят спрямо новите политически, социални икономически промени, трябва взаимно да се допълват. Всичко това зависи от самосъзнанието и правилната смесица от различни фактори в устава на партиите. Още преди 40 години това беше формулирано подходящо и актуално и за днешно време от Ернст Френкел: "Това, от което се нуждаем са партии, които не се притесняват да признаят, че тяхната цел е да спечелят стратегически важните позиции в управлението и администрацията за своите лидери; партии, които не се притесняват да признаят, че трябва да работят ръка за ръка с групите по интереси, без да се огъват пред тях. Партии, които не се притесняват да признаят, че упражняват натиск върху своите депутати, защото без дисциплина във фракциите не може да се управлява парламентарно. Нуждаем се от партии, които притежават вътрешна сила да се откъснат от традиционните идеи, които, тъй като са възникнали при различни политически предпоставки, представляват своеобразна пречка за едно функциониращо парламентарно предприятие. Но ние се нуждаем и от партии, които въпреки признаването на необходимостта  от прагматично придържане към политиката, не се срамуват от мечтите от своята младост, когато е било все още така хубаво в политиката, защото наистина сме вярвали, че принципите управляват света." 

[Партийната държава в криза : Размисли след 50 години Федерална Република Германия; Доклад и дискусия на отдел история към фондацията Friedrich-Ebert-Stiftung в Бон на 19 август 1999 / Петер Льоше. [изд.: Диитер Дове]. - Бон : Изследователски институт на фондацията Friedrich-Ebert-Stiftung, Исторически изледователски център, 1999. - 48 S. = 115 Kb, текст. - (отдел История; 27), Electronic ed.: Bonn: FES Library, 2000, ISBN 3-86077-843-9]