Конструктивни грешки на концепцията за колективната сигурност

"Постоянно се изтъква това, че двете предпоставки, с които е обвързана колективната система за сигурност, съгласието и принудата, си противоречат и се самоизключват. Когато големите сили са съгласни, не е нужна принудата. Ако тя се употребява от големите сили спрямо малките държави, това вече няма нищо общо с колективна система за сигурност, а с диктат на големите сили ...Или пък големите държави не са 'in concert', в такъв случай изцяло невъзможни са насилствени мерки, и системата не е в състояние да работи.

В крайна сметка могат да се изкажат аргументи, че растящата биполяризация на държавната система, след 1946 система на колективната сигурност, може да функционира само тогава, когато има достатъчен брой по възможност равнопоставени актьори.

Двете реализации на концепцията на колективната сигурност, Обществото на народите и Обединените Нации,ясно показват още веднъж, че на глобално ниво не е постигнат успех. Нейната абстрактност само прикрива необходимостта от консенсус, който не може да бъде постигнат в света в близкото бъдеще.

Тя се проявява на регионално ниво, например в Европейската общност. Тя не съдържа система за колективна сигурност, но такава не и е и нужна, защото сигурността отдавна е гарантирана и е допълнена от по-висши форми на съвместно сътрудничество (...).

След като принципите на колективната система на сигурност се оказаха ненужни и неуспешни, това не трябва да се отнася за цялостната концепция на международната организация (...). Обединените Нации, които с резолюцията 'uniting for peace' от 1950 година поставиха принципа на колективната сигурност на по-широка, обхващаща Общото събрание основа, се отказаха от него в полза на съвсем друг принцип, а именно този на 'peace-keeping' ...

Значението на товя явление все още не може да бъде оценено подобаващо. То показва на първо място, че миротворителната функция на международната организация не е обвързана само с колективното упражняване на насилие, но и колкото повече се отдалечава от това, тя става все по-силна (...).

Dag Hammarskjöld разглежда функцията на опазването на мира от гледна точка на принципа на консенсуса, на съгласието. Военните части на Обединените Нации, грижещи се за опазването на мира, могат да бъдат изпратени там, където и когато страните по конфликта дадат своето съгласие. Частите не бяха предвидени, за да наложат конкретно решение на конфликта, а изцяло за това, да предпазват от неговото насилствено уреждане.

Тази задача вече не попадаше в перспективата на това, което колективната система за сигурност искаше да постигне и за което прибягваше до употребата на съвсем други средства. На лице беше отказ от наказания и изплащане на натрупани задължения; всичко беше обвързано със съгласието на страните по конфликта (...).

По този начин Hammarskjöld не само изостри първите действителни и трайни успехи на Обединените Нации в сферата на опазването на мира (дори и те да изглеждаха минимални); той изведе международната организация до едно ново, подходящо разбиране на собствените й възможности  и способности в сферата на сигурността."

[от: Ernst-Otto Czempiel, Мирни стратегии. Системен обрат, предизвикан от международни организации, Демократизация и икономика, Paderborn 1986, стр. 96-98]